АЗ СЪМ ЛОША МАЙКА

Ние растем заедно с децата си. По пътя грешките са неизбежни, но не са непоправими.

Един от основните проблеми на ежедневието ни е неизчезващото чувство за вина на съвременните родители пред своите деца. Как да възпитаме близките си и най-вече себе си в това, че «мама също е човек» – разказва педагогът Марина Солотова.

Родителите са виновни за всичко

Неоспорим факт е, че щастливи деца растат само в семейства на щастливи родители. Но в последно време е все по-трудно да бъдем щастливи. Към всички „прелести” на кризата, ръста на цените, непосилните кредити, несигурността, потока негативна информация, болната образователна система, много майки получиха нов подтик за развитие на комплекса “Аз съм лоша майка». Децата ни скачат от покриви и под коли, бягат от къщи, злоупотребяват с алкохол и наркотици. И за всичко това по презумпция са виновни родителите, тоест ние.

Да, нашите деца са само наши и отговорността за тях е изключително наша. Но това не означава, че след прочитане на поредния пост в мрежата или поредната статия в лъскаво списание всяка от нас трябва да изпада в шок и сама да си поставя горната диагноза.

В тази история ние много приличаме на нашите деца, които възприемат като насилие всяка забележка, всяка даже безобидна оценка – като претенция, или обвинителен акт. С редки изключения, реакциите са две – или истерия и пълно отричане. Или «Не ме учете да живея, аз най-добре знам как да възпитавам собственото си дете!», или активно самобичуване: «Аз съм изрод, погубих живота на детето си!» И първото, и второто са крайности най-вече в отношението към себе си. Това са изключително отрицателни емоции, които са причина и основа изпадане в състояние когато е практически невъзможно да задържим себе си в рамките на спокойствието и здравия разум.

Помните ли инструкцията, която чуваме в самолетите? «В случай на разхерметизиране на салона първо сложете своята маска, а след това тази на детето». Чувството за родителска вина е също такова разхерметизиране. Докато то съществува, кислородът ще липсва и на нас, родителите и на децата ни.

Наспах се и небето не падна

Вече чувам: «Лесно е да се каже!» Да, справянето с това чувство е дълъг и труден процес. Но без него няма как да станем щастливи, защото то не ни позволява да вървим напред.

Лично за мен този път беше наистина дълъг и труден. Обикалях психолози и психотерапевти. Прочетох маса литература. Всички те ме убеждаваха, че аз не съм майка, а ехидна; и че аз съм виновна за всичко и за всички.

Гонеха ме от зоната ми на комфорт (а аз се опитвах да разбера как да вляза в нея), призоваваха ме да „затворя гещалтите” (как?!), убеждаваха ме да простя на собствената си майка (за какво?!) и ме учеха на заклинания от типа «виждам те, приемам те, пускам те».

Когато разбрах, че освен моите дъщеря и син, у мен живее още едно вътрешно дете, което трябва да храня, жаля и обгрижвам, получих свръхчувствителност… във вид на обикновена истерия.

Първи опит за моето спасение направи най-добрата ми приятелка. Една вечер тя ми позвъни и ме попита как съм. Получи пълен отчет, прекъсван от ридания. Главният проблем на вечерта ми беше пълна мивка с мръсни чинии, които нямах сили да измия и планина от дрехи за гладене. Приятелката ми съвършено спокойно и с откровен интерес ми зададе неочакван въпрос:

– Да не би свекърва ти да пристига рано сутринта?

– Каква свекърва? – сепнах се аз.

– Именно, ти даже нямаш свекърва. Успокой се и лягай, утре ще измиеш и изгладиш.

Сутринта разбрах, че съм се наспала, а небето си е все там, не беше паднало. По-късно разбрах още няколко неща. Например, че ако детето ми днес не иска да отиде на училище, мога да му кажа: «Добре, не ходи», вместо да устройвам битката на народите.

Две седмици безпорядък

След няколко дни дъщеря ми се прибра разплакана от училище. Получила двойка на контролното по математика. Контролно със същите задачи, даже със същите числа, които предния ден решавахме цели 3 часа. Също като в анекдота: «Писахме домашна работа. Мама изгуби гласа си, ние – слуха си. Съседите научиха всичко наизуст, а хамстерът го преразказа». Моето малко момиченце плачеше толкова силно, че аз бях принудена да си кажа: «Стоп, Марина. За какво ти е на теб, психарката, отличничка – психарка?» От този ден спрях да контролирам оценките и самия процес на подготовка за училище.

Същия ден чух, че децата се карат. Не успях веднага да скоча да ги разтървавам. Пържех палачинки и трябваше да махна една и да сложа друга. Колко време е нужно за това? Малко. Същото време беше нужно и на децата да се разберат и да престанат. Веднага свалих от себе си отговорността за детските караници и се убедих, че животът ни стана много по-лесен.

Но безпорядъкът в къщи продължаваше да ме напряга. По-точно, превръщането за две минути на порядъка в безпорядък и следващите два часа уговорки, претенции, молби и скандали за да се направи всичко така, както трябва да бъде (интересно кому трябва?). Под въздействието на липсата на свекърва нагло заявих на своите дечица: «Край с чистенето. Въобще. Гости не каним».

Трябваше да издържа две седмици. В един момент реших, че свекървата изобщо не е проблем. Ако тогава ни бяха посетили от „Закрила на детето”, то със сигурност щях да остана без деца.

Нашият апартамент се отличаваше от жилищата на гастарбайтерите или алкохолиците само по липсата на празни бутилки и фасове. След тези две седмици самите деца дойдоха с предложение: «Мамо, искаш ли да направим основно почистване?»

Вече нямаме проблем с реда и чистотата. А когато имаме, веднага си спомням, че нямам свекърва.

После се замислих, че комплексът «Аз съм лоша майка» особено активно ме изяжда отвътре. Сигурна съм, че към мен ще се присъедини всяка втора майка. Поради това, че крещя. По всякакъв повод. А после се самообвинявам цяла нощ и си обещавам «Няма вече». Действително реших: „Никога повече. Никога. Даже ако… Няма ако. Никога и край.”

Имам опит в отказването на цигарите. Ще ви призная, да спра да пуша ми беше по-лесно, отколкото да спра да крещя. Но ако се вземете в ръце е възможно. Разбрах, че няма да успея сама и се обърнах за помощ към децата. Измислихме си парола: до невъзможност смешна гримаса, която те започваха да правят щом усещаха, че поемам дълбоко дъх. Резултатът беше налице само след няколко дни: оказа се, че спокойният тон им беше много по-понятен, отколкото повишеният. Интонацията работеше много по-ефективно от децибелите.

Мама също е човек!

Ако нямаме пари за месо, пържим картофи. И сме живи и здрави. Всички.

Нямам възможност да плащам на някого да води сина ми до спортната зала. Сега си играе на двора, а в залата ще се върне когато се научи да пътува сам в градския транспорт.

Ако не ни стигат парите за кино или аквапарк си правим празник в къщи и се радваме много повече, отколкото навън. Вече си имаме и традиции: пижамено парти в средата на лятото. Цял ден се подготвяме: готвим вкусни неща, украсяваме апартамента, репетираме ритуални танци, без да събличаме пижамите. Телефоните и телевизорът са изключени, за Интернет не става и дума. В програмата ни има сапунени мехури, игри на «Крокодил» и прегръдки. Снимаме всичко, а после правим клип. Вярвайте ми, по-весело е и от Нова година!

Вече е в ход и моят собствен проект «Мама също е човек!».

Мама има нужда от време за себе си, затова от време навреме се обявява операция «Мама е в козметичния салон». Маски, вана, маникюр, това е лично мамино време. След такъв ден в чест на красивата майка устройваме парад. Пробвайте, много е смешно, когато всички рисуват лицата си, надуват балони и маршируват по коридора със свирки и лозунги: «Да живее мама, най-красивата майка на света! Да живее Ваня, който не пречеше на мама да си направи маникюр! Да живее Аня, която изми чиниите! Ура!!!»

Мама има право да се среща с приятели, така както и децата, затова тя може да излиза на кафе и да ходи на гости. През това време ние сме си в къщи и звъним само при непосредствена опасност.

Мама трябва да е умна и образована, затова щом мама чете или работи, ние играем тихо и не пречим.

Мама има нужда от сън, затова в почивните дни не вдигаме шум, докато тя не се събуди и не стане сама.

Често допълваме списъка. Нямаме баби и гувернантки. Нямаме даже татко, така се получи. Не, децата ми живеят в къщи, а не в интернат. Да, аз работя, понякога без почивен ден. Не, не е лесно, аз самата доста дълго свиквах. Да, понякога се сривам, но престанах да се обвинявам за това.

Да, уморена съм, понякога плача, правя грешки. Но пък имам това право!

Да, не съм идеална. Но съм щастлива. И съм добра майка. Както и всяка една от вас, която чете това.

Ние растем заедно с децата си. По пътя грешките са неизбежни, но не са непоправими. Просто е нужно да станем мъничко по-щастливи. Да си сложим кислородните маски, да се освободим от това, което ни пречи и да си позволим онова, което много ни се иска.

А пък чиниите ще почакат, дори когато утре пристига свекървата…

Да. Научих се да „затварям гещалтите”, да виждам, приемам и пускам. С удоволствие посещавам психотерапевта си. Единствено не напускам зоната си на комфорт, просто защото не искам.

Марина Солотова

Превод: презвитера Жанета Дилкова – Дановска

Източник: pravmir.ru

Share This:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*