Почти всички момиченца (поне онези от моето поколение) мечтаеха да бъдат принцеси. Рисувахме картинки с красавици в прекрасни рокли, подписвайки ги със собствените си имена. Много добре си спомням как разглеждахме книжки с приказки и си „заплювахме“ поредната приказна героиня. Разбира се, на всяка принцеса се полагаше и принц – красив, добър, весел, смел и ловък. Но, времето минаваше, момиченцата пораснаха, спряха да се наричат принцеси…
а какво се случи с принцовете? Те останаха в техните мисли и копнежи, макар и с леко променен облик. Днес той вече не е синеок юноша с кадифен плащ, шпага и бял кон. За едни принцът трябва да е заможен, щедър и солиден, за други — красавец, способен на безумни постъпки, за трети – всичко това накуп и още толкова. С други думи, той е един вид идеал, формиран от нашата фантазия, шаблон, с който сравняваме срещнатите по пътя си мъже.
Чудесно! – ще иронизирате вие. Имаме идеал, кому пречи?! – ще отговорим обидено. Точно обратното – улеснява търсенето, позволява с един поглед да отсеем „неподходящите“. Но, както винаги се появява голямото „но“…
Имам позната: на 46 години, неомъжена, живее с майка си. Не е ослепителна красавица, но е достатъчно симпатична. Животът й – труден: работи като вол за мизерна заплата, за кариера и дума не се отваря, приятелките я изоставиха под различни благовидни причини, има сериозни здравословни проблеми и процент инвалидност. Единственото и развлечение е да отиде през уикенда в Ашан (верига хипермаркети с ниски цени в Русия б.пр.) да поогледа и стоките и хората.
В един прекрасен момент около нея се появи мъж от съседния вход – на 55 години, обикновен, добър, работяга. Мечтаеше за семейство – лошо е да си сам; искаше му се да се грижи за някого. Местните свахи веднага започнаха да му нашепват колко неподходяща е нашата Валя – старичка, болна… Но той не отстъпи: „Нищо, ще си помагаме, ще се поддържаме“. Даже майката на Валя затаи дъх, да не изплаши птичката на щастието — приличен мъж, може пък в края на краищата дъщеря й да се омъжи… А самата дъщеря? Не искаше. Не защото не го обичаше или се страхуваше, или не искаше да променя обичайния си жизнен ритъм. А защото той не беше такъв, какъвто “трябва” да бъде. Тя винаги е искала съпругът й да е нещо като Антонио Бандерас. Напразно ли е чакала толкова години, ще почака още?!
Друга позната, интелигентна жена, аспирант в престижен институт, изведнъж захвърли всичко – и аспирантурата, и Москва – и се омъжи за старши лейтенант. Заминаха заедно за Севастопол, където го изпратиха да служи. Всички наоколо решиха, че е луда. Та той няма нищо, даже външно е един такъв невзрачен, дори в униформата. Да остави Москва заради Севастопол! В служебния апартамент, в казармата с разни военни, вместо да прави кариера и да се омъжи за перспективен красавец.
След шест години се върна в Москва. С две момчета. Щастлива, цъфтяща жена, на лицето и бе написано, че е обичана и ценена. И децата чистички, умни, обгрижени, добре възпитани. А съпругът? Съпругът беше още по-променен. Възмъжал, уверен в себе си, добре сложен. От него лъхаше спокойствие и увереност. Не живееха в охолство, но имаха всичко необходимо. И налице бе най-важното – взаимна поддръжка, уважение, грижа и желание да направиш другия щастлив.
След няколко години, онзи невзрачният младеж, стана подполковник, получи жилище и доста добра работа. Тя успя да роди момиченце, което таткото обожава. Роднините не спираха да го хвалят, приятелките въздишаха, че с този мъж е извадила късмет, докато те… А Таня само се усмихваше, защото много добре знаеше цената на този късмет, както и че късмет всъщност няма — има само любов и ежедневна работа.
Две различни истории, нищо, че и двете са за търсенето на обикновеното женско щастие. По-точно, че щастието зависи от това, какво преследваме: измислен идеал, набор от някакви блага или човек, с когото искаме да прекараме живота си, който ще бъде до нас „и в радост и в болка“.
Когато бях млада също се заглеждах по красивите очи и си съставях списък с изисквания към бъдещия избраник. Бях сигурна, че дори при един минус, животът ни няма да е щастлив. Обичам да танцувам и си мечтаех моята „половина“ да е шампион по танци поне на местно ниво. Сега ми е трудно да си представя колко важно тогава е било това за мен! И какво се получи? Съпругът ми въобще не обича да танцува, дори като млад не е ходил по дискотеки и клубове. Оказа се, че тази уж важна подробност изобщо не пречи на съвместния ни живот.
Убедена съм, че под „принц“ (или идеал, наричайте го както искате) подразбираме не този, който действително ни е нужен. Измисляме си някакъв образ — красавец, галантен, богат, блестящ, или лудетина, в стил Паратов (герой от „Без зестра“ на Александър Островски, б.пр.), който ще ни въвлече в ярък и весел живот, ще си хвърли палтото на улицата, ще пее с циганите и ще ти къса нервите.
Всичко това си има край. Романтиката, авантюрите и циганите в един момент започват да досаждат, а хвърленото за трети път палто вече не изглежда толкова ефектно. Да, и на самия Паратов ще му омръзне да хвърля прах в очите, ще се отегчи, ще се пресити, ще си спомни, че има някаква важна работа и ще изчезне яко дим.
С времето красивата обвивка излинява, а ние оставаме насаме с човека, с неговия характер, навици и принципи, отношението му към нас, умението му да жертва своите интереси, готовността му за рутина, ежедневните грижи или обратно – с желанието му да пърха до безкрай в търсене на нови романтични преживявания.
Познавам жени, които мечтаят за брутален мъж – свъсени вежди, немногословен, думата му на две не става. С такива не се спори, няма как да попаднат под чехъл, с една дума – мъжкар. Само че, не се и замисляме, че с такъв мъжкар ще ни се наложи да живеем по 24 часа в денонощие. Познавам подобни мъже: „Няма да мия чинии, не е мъжка работа, много важно, че жена ми има температура, това си е нейно задължение…“. Да си поиграе с детето, да го нахрани… – та той да не е бавачка?! Жена му така и така си седи в къщи, да се оправя, той е работил цяла седмица, днес е с приятели, а мъжката дружба е свещена и неприкосновена.
Веднага след сватбата става ясно, че не са важни външността а ла Антонио Бандерас, шикът а ла Паратов или бруталните маниери. Много ми харесва следното: истинският мъж трябва да умее да стои зад жена си – до печката, до мивката, до леглото на детето. Така и би трябвало да бъде. Разберете ме правилно, не бих искала мъжете да се превръщат в домакини, но готовността да помогнат на жена си, когато действително е необходимо, е безценна.
Често зад нашите измислени блянове не успяваме да видим тези, които са до нас, въобще не се и досещаме да им обърнем внимание. Защото е съвсем в реда на нещата онова простовато момче да се превърне в прекрасен съпруг, опора и защита за цял живот.
Преследването на идеала е опасно и със своята обреченост на провал. Идеал няма. Както няма и идеално подхождащ ни мъж. В природата. По принцип. Просто защото всички сме различни, отраснали сме в различни семейства, при различни условия, имаме различен темперамент, жизнен ритъм, мисли, възгледи… Но всичко това е преодолимо. Съвсем реално е да се превърнем в идеални съпруг и съпруга. Не да се намерим случайно, не да си „паснем“ случайно (има, разбира се и такива изключения, но твърде редки), а именно да станем. Както пише Иля Шугаев в своята книга за семейния живот, съпрузите приличат на два камъка, завързани в един чувал. Времето тече, те се блъскат един в друг, изглаждат неравностите и след известно време се получават два идеално пасващи си камъка. Главното е и у двамата да има желание за отстъпки, работа върху себе си, взаимна подкрепа.
Още един дребен детайл. Няма защо да се лъжем, ние, жените, обичаме да се хвалим една на друга. За нас е важно приятелките ни да видят и оценят новата ни рокля, новите обувки, новата ни престижна работа. Да ги одобрят, а още повече да се възхитят. Често и с мъжете ни е така. Иска ни се приятелките ни да дадат най-високата оценка за нашия избор и да въздъхнат: „Вие сте чудесна двойка!.. Той те гледа право в очите…“. А действително нужно ли ни е това? Тези възторзи? Не е ли по-важно да имаме до себе си надежден и сигурен човек? Пред себе си имам десетки случаи, когато такива „прекрасни“ двойки са се развели след няколко месеца, защото веднага е станало ясно, че съпругът или съпругата са прекалено прекрасни за ежедневието. И десетки други истории, при които приятелките са се усмихвали подигравателно: „Той не е нищо особено, но щом ти е добре с него, твоя работа“, а след няколко години са отбелязвали с тъга: „Защо не мога и аз да намеря такъв, като твоя Петя…“.
Може би да изглежда странно, но смятам, че за да сме щастливи е нужно навреме да надскочим вълшебните приказки и да се научим да живеем в реалността, да водим истински, разнообразен и непредсказуем живот, заедно с реален човек от плът и кръв, такъв, който ще ни обогати, а няма да ни съсипе. Съвсем спокойно можем да го превърнем и в принц, както казва една приятелка, омъжена от почти половин век: „Обичаш ли го, значи той наистина е твоят принц“.
Олга Зиненко
Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска
