БРАК И СЕМЕЙСТВО: НЕСВОЕВРЕМЕНЕН ОПИТ ЗА ХРИСТИЯНСКИ ПОГЛЕД

Благословената трудност на семейството е в това, че то е мястото, където всеки от нас пристъпва невероятно близо към най-важното действащо лице на нашия живот – към Другия.

 

Сергей Аверинцев
Сергей Аверинцев

Нека читателят не чака нещо като малка богословска дисертация, изградена по правилен, предварително готов план, с цитати от отците на Църквата и авторитетните духовни писатели в необходимите места. По-скоро това ще са признания, записани почти без система и до немай-къде лични. Толкова лични, че не е съвсем лесно и да ги записвам.

Работата е там, че за мен, какъвто съм, въпросът за изпитания и изпитван от мен опит на отношенията ми с покойните ми родители, жена ми, децата ми е прекалено тясно свързан с друг въпрос – защо всъщност вярвам в Бога?

Изглежда, че този опит е най-солидното доказателство за Божието битие за мен.

Питайте един истински инок за неговото иночество, истински отшелник за отшелничеството му и ще чуете най-достоверните възможни разкази за Бога. Мене Господ не ме е сподобил да бъда инок, нито отшелник. Но Той ме е сподобил да бъда син, съпруг и баща и оттам аз знам това, което знам, и което, веднъж научен, не мога да не знам.

Затова за мен не е убедително никакво друго светоусещане освен вярата.

Последователно безверното съзнание е абсолютно неспособно да даде що-годе свързан отговор на въпроса за най-простите реалности на човешкия живот. За него тия реалности неизбежно се разпиляват на своите съставки (на плоскостните си проекции), обръщайки се на прах и преставайки да бъдат реалности.

Какво е реалността на съпружеството за безверното съзнание? Най-напред „секс”, „физиология”, с други думи, тъкмо тая „плът”, за която френският поет Маларме (доста далечен от какъвто и да е християнски аскетизъм) толкова правдиво казва, че тя сама по себе си е, „уви”, нещо невесело. Ах, това им е хубавото на истинските поети, макар и невярващи – че те, не бидейки и в най-малка степен праведници, не участват в рекламната пропаганда на ада. А който не е учил френски, нека погледне стиховете на младата Ахматова („О, каква е мъка на сърцето! Да не иде смъртният ми час?”) Нашият съвременник, който се мъчи да се намести по-весело, като изучава по книжки секс техниките – не лъха ли жестоко униние от него? Не ми се ще да споменавам в този контекст едно наистина славно име, но ергенинът Имануел Кант, горкият, определил брака като договор за взаимно ползване на съответните телесни части; това несъмнено е най-неостроумната и безсъдържателна дефиниция, която е хрумнала на великия мислител. Но да продължим нашия списък. На второ място идва „психологията”, тоест спонтанните емоции, които по определение са преходни и противоречиви; на човека му „се искат” едновременно най-противоположни неща. Емоциите са си само емоции: бъбрив парламент, в който ораторите тъй се надвикват един с друг, че да не дава Господ. Не стига, че „психологията” при такъв възглед е част без цяло; самата тя продължава да се дроби на гмеж от противоусети. На трето място е „социологията”: семейството като „ядка на обществото”. Безвкусно. На четвърто – „икономиката”: съвместното водене на стопанство. Тъй-тъй. На пето – „моралът”. Още по-зле.

А всичко заедно – не е ли глупост?

Не е това – и не е това – и не е това.

Същото е при майчинството, бащинството, синовството. Пак „физиология” (в дадения случай „генетика” + „ембриология”). Пак „психология” – не на последно място, разбира се, всеизвестните „комплекси”. Пак „социология”: семейното възпитание като обществена институция. Пак „икономика”. Пак „морал”. Всички проекции – но само не нещото, което ми е известно, слава на Създателя, от опит. Безверниците са обречени, като един вид неизбежна компенсация, да бъдат изключително лековерни. Те възприемат чертежите и схемите, които вършат работа на дело, при професионална употреба, но са безсмислени извън тях, за същински образ на реалността.

Но аз нали знам! Моят опит ми е даден и не може да се пренебрегне. Няма нищо подобно на невероятната му простота в това, което изброихме по-горе. Но ето че се чуват съвсем други думи – и аз трепвам и започвам да проумявам опитно преживяното. Примерно, това са думите на апостол Павел, че всяко бащинство на небето и на земята се именува от Бога Отца (вж. Еф. 3:15). И за брака: „Ще бъдат двамата една плът” – обезкуражаващата, невероятна точност на тия думи ми стана окончателно ясна май едва след сребърната ми сватба.

Не казионна „ядка на обществото”. Не романтичен „съюз на сърцата”. Една плът.

* * *
Благословената трудност на семейството е в това, че то е мястото, където всеки от нас пристъпва невероятно близо към най-важното действащо лице на нашия живот – към Другия.

Специално при брака свойството на Другия да бъде Друг се подчертава рязко от две забрани: библейската забрана на еднополовата любов и забраната на кръвосмешението.

Мъжът трябва да се съедини с жената и да възприеме женския й поглед върху нещата, женската й душа до дълбините на собствената си мъжка душа; и жената има също тъй трудната задача по отношение на мъжа. Честертън, който възхвалява брака като никой друг, отбелязва, че според мъжките стандарти всяка жена е луда, според женските всеки мъж е чудовище, мъжът и жената са психологически несъвместими – и слава Богу! Точно така си е. Но и това не стига: мъжът и жената, които създават ново семейство, трябва да дойдат непременно от две различни семейства, с неизбежната разлика в уменията и навиците, в това, което за всекиго от тях се разбира от само себе си – и отново да започнат да свикват с най-фините разлики в значението на елементарните жестове, думи, интонации. Ето на какво му предстои да стане една плът.

Колкото до отношенията между родители и деца, тук, напротив, единството на плътта и кръвта е в началото на пътя, но пътят минава през все по-нови и нови разкъсвания на пъпната връв. Това, което е излязло от родната утроба, трябва да стане личност. Това е изпитание и за родителите, и за децата: изведнъж да приемеш като Друг този, с когото си бил някога едно неразличимо цяло в топлия мрак на родовото битие. А психологичната бариера между поколенията е толкова трудна, че може да спори и с пропастта, която отделя мъжкия свят от женския, и с тази между различните семейни традиции.

Ох, този Друг – та нали пак той е, по думите на Евангелието, Ближният! Цялата работа е там, че ние не сме го измислили – той неумолимо, взискателно ни поставя пред твърдата реалност на своето собствено битие, което абсолютно не зависи от нашите фантазии, за да ни измъчи до немай-къде и да ни предложи единствения достъпен шанс за спасение.

Извън Другия няма спасение; християнският път към Бога е през Ближния. Езичникът е този, който търси Бога преди всичко в чудесата на мирозданието, в мощта на стихиите, в „космичните ритми”, както се изразяват най-интелигентните ни съвременници, или в не по-малко стихийните бездни на собственото безсъзнателно, населено, казано на Юнгов език, с „архетипи”. Не че на християните е чак пък съвсем забранено да се радват на хубостите на Божието създание; Господ сам похвалил полските цветя, надминаващи с великолепието си цар Соломон в цялата му царска слава.

Няма абсолютна забрана и за това да се вслушваш в гласовете на собственото си мълчание; но тука вече ни е казано да се пазим, за да не изпаднем в прелест, да не приемем акустичните фокуси на вътрешната ни празнота за глас Божи, че ще изпълзи оттам страшният звяр на име „самост”, ще изяде бедната ни душица и ще легне на нейно място.

Двайсет и пета глава на Евангелието на Матея ни учи да търсим Бога преди всичко в Ближния: абсолютната другост на Бога, das ganz Andere, „съвършено другото”, както го е формулирал германският религиозен философ Рудолф Ото преди почти 80 години – в относителната другост на Другия, взискателността на Бога – във взискателността на Ближния. „Доколкото не сте сторили това на едного от тия най-малките, и Мене не сте го сторили.” Каквото не е сторено за Другия във времето, не е сторено за Бога във вечността. Затова заповедта за любов към Ближния е „подобна” на заповедта за любов към Бога (вж. Мат. 22:39). Но Бога, както е казано в Първото послание на Йоан Богослов, никой никога не е видял, и затова, уви, не е трудно да се мамим сами, подменяйки реалността на Бога със собствени фантазии, измисляйки си удобен кумир по поръчка на „самостта”, привързвайки се към своята мечта и приемайки тази привързаност за свята любов. Но да се стори това с Ближния, с Другия е много по-трудно, тъкмо защото той е Друг. Не дай Боже младежът да се настрои да търси „момичето на своята мечта”; тъкмо жената, която може да стане за него радост и спасение, може да прилича най-малко на този призрак, а друга, напротив, да го ориентира лъжливо с привидното си сходство с него. Не дай Боже начинаещите родители да планират бъдещите отношения с децата си, когато те пораснат; всичко ще бъде другояче. И слава Богу. Не дай Боже и децата от лъжлив пиетет към родителите си да им приписват несъществуващи добродетели във въображението си: първо, те рискуват да не забележат при това истинското добро; и второ, най-неприятният човек е по-адекватен обект на любовта от най-блестящия идол. Нашият Бог е Съществуващият и Живият и няма нищо общо с привидности.

Трудно е на „самостта” да се примири с волята на Другия, с правата на Другия, със самото битие на Другия. Това изкушение е винаги тук. Кой не знае христоматийната фраза от Сартровата пиеса: „Адът – това са другите”? Тук му е времето да си спомним думите на Йоан Богослов: „Който каже: „любя Бога”, а мрази брата си, лъжец е; защото който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял?” (1 Иоан. 4:20). Да приемеш на сериозно волята на Бога, правата на Бога, битието на Бога, повярвайте ми, не е по-лесно. За „самостта” ни то е като смърт. Впрочем, защо „като”? То си е смърт – без метафори и преувеличения.

Но ако все пак ни е някак по-лесно да приемем абсолютната другост, трансцендентност на Бога, отколкото доста относителната, но непоносима другост на нашия събрат по човечество – дали това не значи, че ни се е случило най-лошото: че сме подменили живия Бог с измислен?

Протестантският теолог Дитрих Бонхьофер, комуто се паднало да се занимава с теология в условията на хитлеристки затвор и който бил накрая обесен от хитлеристите, казва, че най-безупречният начин да преживееш опита на Трансцендентното е да приемеш „аз-а” на другия. Няма да обсъждаме специално Бонхьоферовия контекст на тази теза; ще отбележим само, че тя е в добро съгласие със споменатата по-горе двайсет и пета глава на Евангелието на Матея. Има над какво да се замислим: в очите на свидетеля на Божията правда всеки друг тъкмо с другостта си ни дава изживяване на Бога; в очите на Сартровия герой той по същата причина ни дава изживяване на Ада.

Разбира се, всичко, което бе казано по-горе за благословените трудности на семейния живот, е валидно и за онзи особен род християнско семейство, който наричаме монашеска община. И в рамките на манастира теснотата и принципната неразривност на отношенията между хората могат да станат страшно изпитание. Разбира се, между атмосферата на манастира и атмосферата на най-набожното семейство има разлика, която ще ти извади очите. И все пак сходството на централния проблем и на пътищата за решението му е по-съществено. Не дрехата и набожната жестикулация правят монаха монах; дори аскетическите подвизи, при цялата им важност, все пак не са толкова важни като смирението, търпението, братолюбието и миролюбието. Като готовността да понизиш себе си пред другия. Като любовта.

„И да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на изгаряне, – щом любов нямам, нищо не ме ползува. Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. Любовта никога не отпада” – пише апостол Павел (1 Кор. 13:3-8).

И пак парадигмата на семейството е значима спрямо оная общност от хора, която се нарича човешки род. Това трябва да се каже без сянка разкрасяваща сантименталност. Хората, разбира се, са си братя; но, както е отбелязал навремето Волошин, от епохата на Каин и Авел много добре се знае какво може да бъде брат за брата. Охо, и още как, бихме казали днес. Братя босненски сърби, босненски мюсюлмани…

Струва си да си спомним, че когато питали Христа, кой е ближен за человека, Той отговорил с притчата за Милосърдния Самарянин (вж. Лука 10:29-37), тоест за Милосърдния Чужденец. Да си признаем, че то е било доста необичайно: все едно ако Той днес би почнал да говори на босненските мюсюлмани за Милосърдния Сърбин или обратното. (В Хитлерова Германия един честен свещеник предложил на своите слушатели да сложат на мястото на самарянина евреин.) Не забелязваме ли тук крайно изостряне на принципа, за който говорихме по-горе във връзка със забраната на кръвосмесителните бракове и според който трябва да признаем като свой тъкмо различния и чуждия? Да си припомним, че в родословието на нашия Господ според Евангелието на Матея са споменати само дошлите отвън жени: няма ги честните, почтени матрони – нито Сара, нито Ревека, нито Лия, нито Рахил, споменавани и до днес като образци на благословено майчинство в последованието на православното бракосъчетание; но има минимум три чужденки – и ханаанката Тамар, преоблякла се като езическа храмова блудница, за да зачене своите близнаци от Иуда, и Раав, също ханаанка и при това истинска блудница от Иерихон, и моавката Рут, полегнала на нивата пред нозете на беловласия Вооз, което било трогателно до сълзи, но все пак и доста дръзко, нали. Рода и народа на Вирсавия, жената на хетееца Урия, ние не знаем, но затова пък знаем историята й. Като цяло не прилича много на триумф на чистото потекло – ветхозаветния идеал на „светото семе” (Ис. 6:13), „чистото семе” (Иер. 2:21). Пък и на триумф на благонравието.

Затова пък тия жени представляват цялото човечество – с нестройния шум на езиците, с пъстротата на устоите, нравите, обичаите. С вселенската вина, която може да бъде оправдана единствено с раждането на Христос. Изкупена само с любовта на Христос.

* * *
Изкупление, поправяне, оправдание – това са ключови понятия на християнството.

Видиш ли, читателю: християнинът е един здравомислещ досадник, комуто при вида на зле работещия часовник хрумва мисълта да го занесе на поправка. А нали са възможни и много по-интересни и свежи идеи. Например: няма такова нещо като правилно време, правилното време е догматическа и авторитаристка измишльотина. Това, което часовникът показва, е един от възможните отговори на въпроса колко е часът. Или: часовникът е толкова долен предмет, най-малкото по това, че се ориентира не към вечността, а към времето, че той трябва не да се поправя, а да се хвърли.

Плътското битие на човека допуска два най-противоположни на християнството възгледа. Първият е неоезическият: полът не само че не се нуждае от пречистване и освещаване – напротив, само той може да оправдае и да освети всичко останало. Някога на тази тема декламирали романтиците, включително Ницше (комуто това поразително не отивало). Немалко красноречие са й посветили Василий Розанов и Д. Х. Лоуренс. Днес тя все повече отива в сферата на чевръстата реклама на „момичетата без комплекси”. Вторият възглед е неоманихейски: полът е толкова долен, долен същностно, онтологически, че той не може нито да се оправдае, нито да се освети. Логически двата възгледа като че се изключват по най-радикалния начин; темата обаче е такава, че тук логиката често отива много скоро на кино и тогава двете умонастроения, превръщайки се просто в настроения, се сменят горе-долу така, както се сменят еуфорията и депресията у невротика. Такова алогично махало на настроенията е много характерно за психологията на същия този романтизъм, играл с контрастите на безпределната ангелизация и също тъй безпределна демонизация на еротичното. По контрабанден път това се е просмукало и в християнската мисъл на Владимир Соловьов, който се отнасял към брака много по-сурово, отколкото към романтично-платоническата влюбеност, при условие че тя е само платоническа. Руският читател не се нуждае от подсещане как тази част от соловьовското наследство отеква в живота и творчеството на Блок. Но Соловьов или Блок – това все пак е едно високо, трагично ниво. В наше време то най-често е заместено от онази простота, която е по-лоша и от простотията; но алогичното съвместяване на несъвместимото при тези условия бие още по-силно на очи. Никога няма да забравя, как една боркиня за сексуална революция, която в споровете с мен ужасно енергично отстояваше суверенната и самодостатъчна красота на пола като такъв, при поредната ни среща внезапно започна да ругае природното поведение на мъжете и жените, дето се вика, по-каруцарски. Тия думи, които аз, читателю, няма да повтарям, защото те противоречат на достойнството на предмета, който обсъждаме с теб, ме поразиха не с грубостта си – днес обръгнахме на много неща – а със своята безсмислица. Защото те биха могли да имат някакъв смисъл само в контекста на лъжливия аскетизъм, подивялото фарисейство, но не и в контекста на възхвалите на „свободния секс”. Ако това нещо е толкова хубаво, то откъде-накъде то е толкова лошо (или обратното)? Но князът на тоя свят е достатъчно опитен, за да знае колко малко чедата на тоя свят са загрижени за логиката. Модерната словесност като правило се държи като тази дама: тя изхожда от това, че всичко е позволено – и всичко е гнусно. Ако е гнусно – то спрямо каква изходна точка, каква заповед, каква висота, чистота? Нали всяка оценка логически предполага ценност; всяко осъждане логически предполага закон. Не бе – уверяват ни – никакви изходни точки, никакви заповеди и закони, никакви вертикални координати: всичко е гнусно, но гнусно „просто така”, без отношение към каквото и да е. Нищо не следва от никъде, нищо не задължава към нищо… И наивна започва да изглежда надеждата на Т. С. Елиот, водил се по Бодлеровия пример, че уж инферналните диаблерии ще докажат на някого e contrario битието на Благото. Някога това се е случвало: още Пол Клодел бил обърнат към вярата от четене на Рембо, пък и на Елиот Бодлер май е помогнал. Но можеш да докажеш нещо само на този, който още не се е отказал от логиката. Съвременниците ни, уви, вече не един път са приемали некритично различни идеологии, съвместяващи най-несъвместимото. Ще погълнат и тази.

В противоположност на езичеството и манихейството християнското учение за плътското естество на човека си е чиста проза и разочарова романтиците. Християнската интуиция казва, че нещата тук изобщо не са блестящи – ала не са и безнадеждни.

Дори и в най-добрия, най-благополучния случай остава насъщната нужда от пречистване и освещаване. Дори в най-мрачния случай пътят на пречистването не може да бъде окончателно затворен. Природата на човека е разстроена от греха много по-основно, отколкото Русо и последователите му някога са сънували; и все пак тя е тъкмо разстроена, а не изначално лоша. Калта, както е известно, е субстанция не на мястото си; към реалността на пола това е приложимо толкова буквално, че е трудно и да го изговориш. Злото на безбожната и безчовечна похот е зло духовно, а не същностно, то е вкоренено в „самостта”, в егоизма, в лъжливия избор, а не в онтологичните структури. Както е посочил навремето К. С. Люис, за християнина няма някаква особена сексуална етика – има просто етика, единна и неделима: да речем, съпружеската невярност е лоша по същата причина, по която е лошо всяко вероломство към доверилия ти се. Не трябва да лъжеш, да вършиш предателство, да се самоутвърждаваш за сметка на ближния, да се увличаш от егоцентрично самоугаждане, без значение дали то е плътско или душевно. И ако Синайският Декалог все пак формулира „не прелюбодействай” като отделна заповед, това е, защото в случая на прелюбодейството настанилата се в душата лъжа покварява и тялото, тоест с особена, уникална пълнота трови цялото психофизично същество на човека отгоре до долу. Блудството е велик грях на душата срещу тялото. „Тялото не е за блудство, а за Господа, а Господ – за тялото” – казва апостол Павел (1 Кор. 6:13). Тъкмо високото достойнство на тялото е за него върховен аргумент срещу допустимостта на блудството.

Кой знае защо опонентите на християнството на всеки ъгъл си въобразяват, че уж за християните извор на греха е материалното начало. Дето се вика, с точност до обратното. На нещо повече или по-малко близко до това учели езическите платоници и неоплатоници, след тях – манихеите; ала тъкмо християните спорели с тях, така че платониците ги укорявали – какъв парадокс за съвременния човек! – за чрезмерната им любов към тялото. Вникнем ли внимателно в библейските текстове, особено в новозаветните, ще се убедим, че думата „плът” в някакъв що-годе отрицателен смисъл не е синоним на „телесното”, „материалното”. „Плът и кръв” – това е, тъй да се каже, „човешко, твърде човешко”, само човешко в противоположност на божественото. „Не плът и кръв ти откри това” – казва Христос на Петър (Мат. 16:17), което значи: не твоите човешки помисли. „Да постъпваш плътски” – да се ръководиш от своята воля, от своята „самост”. „Защото ония, които живеят по плът, за плътско мислят” – тия слова на апостол Павел (Рим. 8:5) съдържат не хула срещу телесното измерение на човешкото битие, а отсъда за порочния кръг на егоистичната самозатвореност, която отхвърля върховното начало и своя дълг пред него. Когато пък „плътта” по контекст означава „тяло”, негативните отсенки напълно липсват. Както се обяснява, „не всяка плът е еднаква плът” (1 Кор. 15:39) и при възкресението човек ще получи духовна плът, „тяло духовно”; философски образованите езичници, свикнали заедно с Платон да преценяват тялото като мрачна тъмница на духа, се чудели – за какво им е на тия християни възкресение по плът? И върховната тайна на християнството се нарича Въплъщение на Бога: „Велика е тайната на благочестието: Бог се яви в плът” (1 Тим. 3:16).

И все пак човек е устроен вертикално. Правата стойка, тъй характерна за човешкото естество, възнася с изразителността на икона или йероглиф челото и очите над по-чувствената уста, лицето като цяло над гръдния кош, сърцето над това, което Бахтин нарича „телесно долнище”. Долното не е отхвърлено, не е проклето, но трябва да е в послушание на горното, да знае мястото си. Този принцип сам по себе си е характерен не за християнската етика, ами чисто и просто за човешката етика като такава; човек е достоен за името си дотолкова, доколкото е подчинил своето тяло на своя дух, ум, воля и съвест. Всеки приличен агностик трябва да се съгласи с това. Специфична за християнството е тенденцията кризите на телесното послушание на духа да се свързват пряко или косвено с моментите, в които човешкият дух сам съзнателно или безсъзнателно излиза от послушание на Божия Дух.

От християнска гледна точка сериозността на блудните, нечисти помисли и състояния, при които плътта се бунтува срещу духа, е обусловена главно от значението им на симптоми. Когато човешкият дух застава, тъй да се каже, не под правилен ъгъл спрямо своята горна цел, когато духовният живот се измества от самоутвърждаване, самоугаждане и самоизмама (на аскетически език „прелест”), вероятността, че волята внезапно ще се огъне пред най-глупавото, най-идиотското и долно „иска ми се”, е особено голяма, в това число и при човека, когото всички, включително той самият, са свикнали да смятат просто за неспособен на това.

В повестта на Толстой същият този отец Сергий, който си отрязал пръста, за да не изпадне в блудство, отстъпва пред най-баналната съблазън – но само след като подвижничеството му е станало фалш, обрасло с „хорска слава”. Както и да стоят нещата с Толстоевото еретичество, анализът на този казус е в най-безупречно съгласие с традицията на християнската аскетика. „Рибата се вмирисва от главата”; първоначалната развала тръгва най-често не отдолу, а отгоре, не от плътта, а от ума и духа – когато последният стане в най-буквален смисъл „нечист дух”. Покварата на плътта е нещо като материализация на покварата на духа. Собствено казано, полът като такъв – „сексът” на езика на съвременниците ни – е абстракция, която има смисъл в контекста на анатомията и психологията, но отсъства в „екзистенциалната” реалност на човека; така е, защото човекът е същество, чийто биологичен живот никога не може да има невинната самоидентичност на телесните функции на животното.

В човека всичко е духовно, с положителен или отрицателен знак, без каквато и да е неутралност; това, което в наше време е прието да се нарича на лош руски език „бездуховност”, изобщо не е нулев вариант, а именно отрицателна величина, не отсъствие на духа, а негова развала, гниене, разпад, който заразява вторично и плътта. Затова на човека не му е дадено наистина да стане „красив звяр” или дори само грозен звяр; той може да става единствено все по-лош човек, а в самия край на този път – дявол.

Но този нещастен случай само абсолютно повърхностно, без необходимата богословска и философска коректност може да се определи като победа на материята над духа. В края на краищата дяволът е духовно същество, „нечист дух”. Сексът сам по себе си, като предмет на съответните научни дисциплини, е духовно, нравствено и естетически безкачествен (това всъщност искахме да кажем по-горе, като отбелязахме, че „екзистенциално” той е нещо несъществуващо); своята злокачественост или доброкачественост, проклятие и поквара или пречистване и освещаване той получава отвън, от други и съвсем нематериални нива на битието.

Но нас ни занимава въпросът за пречистването и освещаването. Кралица Виктория рекла уж на някакъв военен съвет в отговор на нечия реплика „в случай на поражение…”: „Случаят на поражение не интересува Наше Величество.” Ами че той наистина си е абсолютно неинтересен.

Едно добро сексуалната революция все пак е направила – според поговорката „всяко зло за добро”: тя окончателно е отнела на разврата прелестта му на опасно и дръзко предизвикателство, пленителността на укриваната тайна, разголвайки по нечуван начин баналността му и създавайки отгоре на всичкото система от идеологически клишета в негова защита, досадно предсказуеми като всички клишета от този род. В наше време грешниците и блудниците ще надлицемерстват всеки лицемер, ще надфарисействат всеки фарисей. Тъй че да минем към по-любопитните материи.

Апостол Павел казва за жената: „ще се спаси чрез раждане на деца” и завършва изречението – „…ако пребъде във вяра, в любов и в светост с целомъдрие” (срв. 1 Тим. 2:15). Струва си да се отбележи, че в гръцкия оригинал (както и в другите древни езици – еврейски и латински) думата, превеждана като „вяра”, значи също и „вярност”. И до днес в някои контексти се използва църковнославянското обозначение на вярващите – „верни” („литургия на верните”). Едва ли е благоразумно да се смята, че една и съща дума има два алтернативни превода: или „вяра”, или „вярност”. Един вид омоним като „лук” – растение и „лък” (рус. „лук” – б. пр.) – оръжие. Точно обратното: там е работата, че за Библията на Ветхия и Новия Завет вярата е вярност, вярващият е верен. Но това е толкова важна тема, че ще трябва още веднъж да се върнем към нея. Засега да продължим обзора на цитираните думи на апостол Павел. „Спасена чрез раждане на деца”: апостолът имал причини да акцентира върху този момент за жената.

Майчинството по естествен начин заема много по-съществено място в нейния живот, отколкото бащинството в живота на най-човеколюбивия, благ и отговорен мъж.

Всеки от нас, който като младенец се е хранил от майчина гръд и е бил утешаван с майчина ласка, е добил първоначалното посвещение във високи тайнства; ние с лека ръка забравяме това и го нямаме за нищо – но Вячеслав Иванов, който е разбирал от посвещения, възпял тази инициация в сонетите на Нежната тайна. Майката, която кърми, и според чудния руски народен израз жали своето дете, е несъвършен, но истински образ – на какво? Разбира се, на пренепорочното Майчинство на Пресветата Дева, но нека да се осмелим и да се качим още по-нагоре. Думата, която във Ветхия Завет обозначава Божията милост, е образувана от корен, който означава собствено майчина утроба; споменът за това се е запазил в чудноватото славянско словообразувание „благоутробие”.

Пророк Исаия, сред всички пророци пророк на милостта, прибягва отново и отново към метафората на майчинството, за да опише Божията ласка:

„Радвайте се, небеса, и весели се, земьо,
и възклицавайте от радост, планини:
защото Господ утеши Своя народ
и помилува Своите страдалци.
А Сион казваше: остави ме Господ,
и Бог мой ме забрави!
Ще забрави ли жена кърмачето си,
не ще пожали ли сина на утробата си?
Но, ако би и забравила тя,
Аз няма да те забравя.”
(49:13-15).

„На ръце ще ви носят
и на колене ще ви галят.
Както утешава някого майка му,
тъй ще ви утеша и Аз,
и ще бъдете утешени в Иерусалим.”
(66: 12-13).

Божията милост според Исаия е майчинска и дори по-майчинска от майчината: „Но, ако би и забравила тя, Аз няма да те забравя.”

Пази Боже, говорейки за подобни материи, да изпаднем в сълзлива сантименталност, подобно на атмосферата от картината на Жан-Батист Грьоз. И все пак позволено е да се каже, че някакъв аспект на реалността се възприема адекватно от безсловесния младенец, който изживява майчината ласка като милост Божия, без все още да различава образа от Първообраза. Поне пророк Исаия го оправдава. След това човек се научава да различава; той придобива знания за своята земна майка и изобщо за родител те си, но тези знания – дори в най-добрия случай, когато родителите имат достатъчно достойнства, а той пиетет към тях – са донейде печални в сравнение с първоначалния опит. Но не дай Боже да забрави това, което е знаел преди всяко друго знание. Той е знаел и не може да се оправдава с незнание. Сега може да дойде горчивият опит на живота. Той вече е изпитал силата и славата.

Традиционните учители по християнско нравствено богословие били абсолютно прави, когато определяли добрата воля за раждане на деца като необходимо условие за оправдание и освещаване на брачния живот. Това условие е наистина необходимо, но все още недостатъчно. Не случайно апостол Павел продължава: „ако пребъде във вяра и любов…”

Открай време хората усещали: ако Бог е пратил земните блага, не е грях да се седне съвместно на трапезата – но под страх от срам и позор е необходимо общото вкусване на гозбите и напитките, които „радват сърцето на човека”, да изразява и символизира нещо, което излиза далеч отвъд обикновената сетивна наслада. То трябва да бъде знак и символ на нерушимия патриархален мир между всички, които споделят трапезата. Без тази заповед, древна като човешкия род и издигната на невъобразима висота в християнското тайнство Евхаристия, пиршеството се превръща в акт на „чревоугодие”, недостойно за човешкото достойнство; сътрапезниците вече не „вкусват”, а „лапат” и „се напиват”. Същият закон има още по-голяма сила и на брачното ложе.

Самата плътска милувка трябва, за да не стане непоносима мерзост, да изразява и символизира най-духовното, което може да съществува: безусловната взаимна прошка и безусловното взаимно доверие. Съпрузите, които се доближават един до друг с нещо неопростено, с камък в пазвата, практикуват блудство в брака.

Най-телесното като знак и същевременно реалност на нез

римото духовно: това е дефиницията на християнското тайнство. Умиването с кръщелна вода е знак и същевременно реалност на невидимото духовно умиване. Телесното вкусване на светите дарове е знак и същевременно реалност на приобщаването към Надсветовното.

Бракът също е наречен тайнство, дори „велико” тайнство от апостол Павел (вж. Еф. 5:32) и това е най-високото, което може да се каже за брака. Главозамайващо високо. И добавя: „говоря за Христа и за Църквата.” Смисълът на тия думи, невинаги разбираеми за съвременния човек, е: в своята висша точка бракът е знак и същевременно реалност на отношенията между Христос и Църквата. „Мъже, обичайте жените си, както и Христос обикна Църквата и предаде Себе Си за нея.”

Ключовата дума на Библията се предава традиционно у нас с думата „завет”. „Сключи Господ завет с Авраама” (Бит. 15:18). „И ще направя завета Си с него завет вечен” (Бит. 17:19). Собствено то означава „съюз”, „договор”, понякога „брак”. Преди всички други „атрибути” на Бога, по израза на по-сетнешната рефлексия, Библията узнава и възхвалява непоклатимата, диамантена вярност на Бога: „Бог верний пази Своя завет.” Дори библейската дума, обикновено превеждана като „истина”, има доловими смислови отсенки на „вярност”. На верността на Бога човек е призван да отговори с вяра и вярност – ето защо тия понятия в Библията са тъждествени! В противен случай той си навлича праведната ревност на Бога: „Господ е Бог Ревнител.” Пророците не се уморяват да описват „завета” между Бога и Неговия народ като неразлъчим брак с недостойна, но любима жена, която няма да бъде изоставена. Не случайно в канона на Ветхия завет не е могла да не влезе Песен на Песните:

„Положи ме като печат на сърцето си,
като пръстен на ръката си:
защото любовта е силна като смърт,
ревността люта като преизподня.”

Чакали идването на Месия като идване на Жениха, Любимия (евр. „дод”), който ще сключи Нов Брак – Новия Завет. Не случайно първото Си чудо Христос извършил на сватбено пиршество в Кана Галилейска; не случайно постоянният образ на бъдния век в евангелските притчи е сватбена трапеза.

Ето какво изразява християнският брак като тайнство. Ясно е, че такъв брак не може да бъде „практична” временна спогодба. Той е принципно неразлъчим и то не защото поповете искат да мъчат хората, а защото съюзът на безусловното взаимно опрощение и безгранично доверие се сключва само завинаги. Защото вярата и верността, достойни за това име, не познават край. Защото Божият завет е завет вечен.

Сергей Аверинцев

Превод: Андрей Романов

Източник: сп. Мирна

Share This:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

fifteen − six =