ЕДИН, НО НЕ ЕДИНСТВЕН

Когато на моите лекции говорим за любовни отношения, една идея често предизвиква протест. Идеята, че ако търсим „половинка“, е необходимо да общуваме с много хора, да ги изучаваме, без да възлагаме на нито един от тях изключителни надежди.

Дария Косинцева (Жданова) – филолог, магистър по философия, журналист и преподавател

Веднъж един православен младеж с искрено неразбиране възрази: „Как така? Това е изневяра, това е предателство!“… Но аз упорито поддържам своето становище: основният проблем в отношенията е, че надценяваме влюбеността, определяме си половинка и започваме: „Знам, ти си ми изпратен от Бога, до гроб си мой закрилник“. Или „Това е съдба“, или (в православен вариант) „Това е волята Божия“. А често възлюбеният или възлюбената за тази „воля“ дори не подозират… Тогава задачата на влюбения е тази „воля“ да бъде натрапена, а ако не се получи – да страда и да се разочарова: „Не ми е писано да съм щастлив в този свят, отивам в манастир“. Или „Аз съм прокълнат, ще се самоубия“. За съжаление има и такива случаи.

Тази истерична влюбеност се приема за „истинската любов“. А заради истинската любов сме готови на всичко. Избраникът, („жената/мъжът на живота“) стават център на вселената. Понякога в ролята на „съдбата“ се оказва напълно неподходящ човек, към когото са ни тласнали обстоятелствата, а често – просто липсата на общуване. От този човек сме готови да търпим унижения, издевателства и даже побои. Нали така ни е писано!

На езика на коравосърдечните психолози това не е любов (която, както е известно, изисква жертви), а „дисфункционални отношения“ и „патологична привързаност“.

При много от нас „любовта на живота“ има тенденция периодично да се променя. И веки път повтаряме, че това не е изневяра; просто предните отношения бяха грешка, човекът не беше за мен. Значи, тази грешка трябва веднага да се поправи! Така „любовите“ идват и си отиват, а „патологичната привързаност“ остава.

Когато става дума за сексът и девствеността, винаги се старая да сваля разговора от духовните висини в много земна област: често решението за секс не е взаимно и равноправно. Просто младежът казва на девойката, която вече вижда съдбата си в него: Щом не искаш секс, значи не ме обичаш! С две думи, банално я манипулира. А девойката, която не е готова за начало на сексуални отношения, се съгласява, защото той ще си тръгне и целият и живот ще изгуби смисъл! А тя вече всичко е планирала, даже имената на бъдещите им деца е измислила. Затова няма не искам – искам и толкова…

Веднъж в студиото на християнско радио намерих брошура „Младежта: противодействие на съблазните и рисковете на съвременния живот“. Подзаглавието обещаваше само нравственост: „Сборник статии за сътрудници и доброволци, работещи с младежи в сферата на приобщаването към здравословен начин на живот и семейни ценности“. Най-общо това беше сборник за профилактиката на ранните бременности сред подрастващите. Именно там намерих статия с просто аморална (от гледна точка на ценителите на романтичната вярност) стратегия на поведение „трима обожатели ― трима приятели“. Числото три тук е условно, важен е смисълът: за девойката е полезно да общува с няколко момчета, да не се съсредоточава само върху един, да сравнява отношенията на различни хора към нея, без това да означава, че трябва да преспи с всички преди брака. Говореше се, че не бива да очаква от „възлюбения“ нещо, което той не е способен да даде и да не се привързва към него, докато не го опознае добре.

Учеше момичето да не се впуска в любовта, като в дълбока вода, с главата надолу, а да прави съзнателен избор. Да повишава самооценката си и да не допуска „любимият“ да се държи както си иска…

а тя да се примирява с всичко това, защото е единствен и никога няма да намери друг!

Звучи ужасно досадно и неромантично, да зная. Но когато с години работиш с петнадесетгодишни бременни деца, романтиката на любовта изглежда по друг начин.

Авторът на статията, психолог, е принудена да обяснява и да отговаря на „възраженията на обществеността“, че ако момичето излиза с всички (общува, а не спи ― Д. К.), за какво възпитание във вярност и моногамия може да става дума. А отговорът е прост: Верността започва с брака. Верността започва от този момент, когато ние взаимно всичко сме премислили, съжласили сме се и сме решили.

Верността не започва с „пеперуди в стомаха“, защото ще загине заедно с тези пеперуди, които както е известно не живеят дълго.

Тази статия ми се видя абсолютно близка. Със забележката, че тези неблагополучни стратегии на поведение в любовта са присъщи не само на подрастващите от крайните квартали. Тези стратегии са навсякъде и всеки ден ни подвеждат, нас – напълно благополучните „добри момичета“ и „добри момчета“. Много от нас вече са с добро образование и работа, даже с известен житейски опит. Но идва любовта, и рационалното мислене изчезва. Слагаме дебели розови очила, измисляме си „любовта на живота ми“ и започваме да очакваме от тази любов всичко. Обаче се оказва, че „най-невероятният мъж“ няма и намерение да създава семейство, за него работата и забавленията са на първо място. А „най-страхотната жена“ може да бъде контролираща вещица. Достигаме до „дисфункционални отношения“, които никому не са нужни и даже вредят, но уви –  „аз не мога по друг начин“. Следва тежка раздяла, болката от която веднага трябва да бъде запълнена с нова „любов завинаги“. Порочен кръг, нали?

Когато започнахме да се срещаме с бъдещия ми съпруг, той ме наричаше със скучната дума „хипотеза“. Просто още едно мило момиче, с което се среща и с което може да се получат по-сериозни отношения. Фактически, за мен той също беше една от хипотезите. Вече имах десетгодишен опит от безумни влюбвания „за цял живот“, които се сменяха едно след друго. Зададох си въпроса какво искам аз тук и сега от едни отношения. И след като си отговорих, започнах да се срещам с мъже, без да се старая да се отдавам изцяло. Опитвах се да преценя какво намирам в него; какво иска той от живота; подхожда ли ми. Откровен самоанализ, и никакви Татяни и Онегини. Но, от друга страна и никакви: „Аз те събрах от това, което беше, а после обикнах това, което получих“.

Не искам да твърдя, че добър брак не може да се получи от емоционален изблик. Може. Не твърдя, че трябва задължително да се оженим за момичето, с което дружим от пети клас. Може. Всичко се случва. Да се раздават „единствено верни“ рецепти за щастие е неблагодарна работа.

Но ако след поредните „емоционални пикове“ ни нападнат мисли от типа „не ми е писано да изпитам щастие в любовта“, може би твърде дълго сме живели със своите фантазии за любовта и сме настъпвали едни и същи гребла. И значи, може би е време да обърнем внимание на себе си, на своите проблеми и потребности и на хората наоколо, а не само на поредния предмет на романтичната любов. Макар това да е трудно. Да правим избор значи да носим отговорност за своите решения, а не да се оправдаваме с „проклятието“, „съдбата“ и „предопределението“.

Автор: Дария Косинцева (Жданова)

Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска

Източник: taday.ru

Share This:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

fourteen − 7 =

*