ЕДНА СУТРИН

В една студена есенна сутрин с моя колега тръгнахме към близкото градче с намерението да прекараме сутринта си в гинекологичното отделение на една болница. Пристигнахме рано, в началото на приема. Още нямаше никой. След малко дойде една медицинска сестра и включи осветлението, после дойде друга, припявайки си, тя започна да бута една масичка, върху която имаше пакет с надпис „стерилно“ – вероятно, инструменти. От кабинета се дочу смях, из въздуха се разнесе мирис на дим и на кафе. Сестрите, изглежда бяха в прекрасно настроение.

Тъкмо когато вече бяхме решили, че никой няма да дойде за аборт, влезе една млада жена. Тя попита, дали е свободно и без да дочака отговор, седна. Явно изнервена, запали цигара и ни заговори:

„И Вие сигурно сте довели някого за аборт… Аз съм на 27 г., но смятам, че все още ми е рано да имам дете. Още следвам в университета. Приятелят ми няма нищо против да се оженим, да имаме деца, но всичко това може да се отложи и за после – след като завърша. Достраша ме да му призная, че съм бременна. Той за нищо на света не би се съгласил да абортирам…”

Не знаех откъде да започна, погледнах колегата си, но той вече беседваше с някого. Приемната се напълни, чуваше се тътен от многото гласове. Тогава започнах да говоря на жената. Молех я да не убива детето си като й разказвах за живота му преди раждането, за вредата от проблемите, които ще я сполетят. Не можех да повярвам, че детето, което вече живее в нея, след малко ще бъде погубено. Убеждавах я, молех я, но напразно. Щом като излезе сестрата и каза: „Който е платил – да влиза”, тя стана и влезе в кабинета, откъдето се дочуха звуци от инструменти.

„Колко странно, – помислих си аз, – вместо камбанния звън от съседната църква, тези хора слушат звъна на инструментите, предназначени за убийства.” Другите жени от опашката бяха чули нашия разговор и една от тях ме запита:

– Вярно ли е, че детето ми е вече живо? Бременна съм в шестата седмица, а ми казаха, че то ще оживее едва след третия месец?

– Да, госпожо, детето е живо още от момента на зачатието. Сърцето му започва да бие, преди още да заподозрете, че сте бременна – на 18-21 ден след зачеването кръвта вече се движи в кръвоносните му съдове. Детето ви вече движи главичката и телцето си като новородено! – отвърнах аз.

– Така ли?! А на мен ми казаха, че то все още е като парченце месо… Не, няма да правя аборт. Обичам другото си дете, което ме очаква у дома. Не мога да направя такова нещо!

Колко щастлив бях само да чуя тези думи, но колко много са жените като тази на всекидневните опашки пред тези страшни кабинети.

Тук никой не им говори за вредата от аборта, за това, че детето е живо от момента на зачатието – лекарите просто „нямат време” за тях…

Събеседничката ми излезе и скоро се върна с мъжа си. „Какво ли ще ми каже?” – помислих си аз. Но той само тихо промълви:

– Господин докторе, много съм Ви благодарен, защото жена ми реши да роди и това дете. Знаете ли, тя много се беше променила през тези дни – не искаше и да ме чуе.

После дълго разговаряхме с жените. Те се бяха решили на аборт и абсолютно никой не ги разубеждаваше. Освен това

сестрите взеха на подбив една от тях, която беше бременна с четвърто дете, като я убеждаваха да направи аборт и дори й обещаваха, че това може да стане по старите цени.

Онази сутрин ние с моя колега успяхме да запазим живота на пет деца. А на лицата на техните бъдещи майки, които взеха това свое решение, грееше усмивка. Те си тръгнаха от болницата преобразени.

Една от жените искаше да си сложи спирала – тя дори не подозираше, че и при наличието на спирала децата се зачеват и заченатият вече плод бива погубен. Дадохме й брошура, която разказва за абортативното действие на спиралите и на някои противозачатъчни, а също и за пагубните последствия от тях. Най-трудно беше да убедим една от присъстващите, с която колегата говореше повече от час. Помощта се появи неочаквано. В приемната седеше жена на около 35 години. Тя дълго се вслушваше в нашия разговор, а после изведнъж се приближи и каза категорично:

– Всичко бих дала да можех да бъда сега на твоето място. Роди детето си, дай му живот, а себе си не лишавай от щастието да бъдеш майка. Преди седем години направих аборт – и сега нито един лекар не е в състояние да ми помогне. Повече не мога да имам деца.

Тези думи се оказаха решаващи. Израза на лицето на нашата събеседничка се промени; след като помълча, тя промълви:

– Да, аз наистина ще родя своето дете! – И слава Богу, жената си отиде от тази касапница!

Онази сутрин разбрах, че трябва да намеря хора, които да идват сутрин в гинекологичните отделения – на лобното място, на което умира нашата страна, – и да молят за помилването на малките, осъдени на смърт дечица, които чакат наказанието си в мрачните студени тъмници с решетки от майчино сърце.

Д-р Антоан Лисец

(Откъс от книгата „Да подадем ръка на живота”)

Share This:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

2 × four =