КОГАТО АБОРТЪТ НЕОЧАКВАНО ИЗГУБИ СМИСЪЛ

frederica3
ФРЕДЕРИКА МАТЮС ГРИЙН Е АВТОР НА „ИСТИНСКИЯТ ИЗБОР: СЛУШАЙКИ ЖЕНИТЕ И В ТЪРСЕНЕ НА АЛТЕРНАТИВИ ЗА АБОРТА“

Кога на мъжа му се е налагало да избира между кариерата и живота на своите деца?

По времето на процеса „Роу срещу Уейд“[1], бях студентка в колеж – пацифистка, защитничка на околната среда, феминистка и хипи. През този важен месец януари, освободена за един семестър, живеех във Вашингтон и бях доброволка във феминисткия нелегален вестник Off Our Backs. Както може да се досетите, подкрепях силно легализацията на аборта. Имах и стикер на колата: „Не се поддавай на заблуждения, легализирай аборта“.

Първото издание на вестника след решението на Върховния съд по случая „Роу срещу Уейд“ включваше мой анонс на филм и есе от друга наша привърженичка, критикуваща решението. Не се стигна далеч, казва тя, защото бе допуснато щатът да забранява аборт в третото тримесечие. Съдът не би трябвало да се намесва в решение, което трябва да бъде взето от жената и нейния лекар. Тя би трябвало да има възможност да избере аборт през всичките девет месеца на бременността.

Но по онова време ние нямахме много познание относно аборта. Не знаехме нищо за развитието на ембриона. Ние често наричахме eмбриона „петното“ и така го описвахме – недиференцирана слуз като петно, неразпознаваемо като човешко същество или дори като живо същество. Трябваше да минат още 15 години преди родителите да покажат сонограма на техните неродени деца и да ни шокират с очевидния факт за човешкото в нероденото.

Мислехме също така, тогава, че няколко аборта винаги биха могли да бъдат допуснати. Преминаването през аборта е мрачен опит и ние приехме, че жената би могла да го избере като последна възможност. Борихме се за тази възможност. Нямахме представа, че тази процедура ще стане масова и днес всяка пета бременност ще завършва с аборт.

 

Очаквахме абортът да е рядкост. Това, което не предполагахме, е, че веднъж придобил легалност, той ще стане най-атрактивната възможност за всеки около бременната жена. Ако тя е имала аборт, то сякаш бременността не е съществувала. Няма никакво неудобство за никого. Това спестява проблеми на бащата на бебето, или на нейния началник или на тези, които осигуряват стипендията й за колеж. Няма да създаде неудобство за родителите й.

Абортът е като поглъщаща фуния, която обещава да разреши всички проблеми от раз. Ето защо върху жената е оказван силен натиск да избере аборта, а не осиновяването или родителството. Една жена, преживяла аборт, ми каза: „Всички около мен ми казваха, че ще бъдат „заедно с мен“, ако поискам аборт, но никой не каза, че ще бъде до мен, ако задържа бебето.“

За всеки около бременната жена абортът изглежда като разумен избор. Жената, която избере вместо това да продължи непланираната бременност, изглежда като човек, който проявява инат до безразсъдство. Прилича на човек, обсебен от необяснимо хоби. Хората мислят: ако тя отиде и направи това единствено нещо, всичко ще се нареди.

Но това е илюзия. Абортът не може да върне времето назад. Не може просто да завърти обратно стрелката на живота и да стане така сякаш жената не е била бременна. За всеки около жената би било лесно да забрави бременността, но самата жена вероятно ще води вътрешна борба. Когато за първи път види положителния резултат на теста за бременност, може би ще почувства паника и желание колкото се може по-бързо да се измъкне от това положение. Но след аборта в продължение на месеци, години, дълги нощи и през целия си живот тя ще обмисля необратимия избор, който е направила.

Този въпрос е представен като война между майката и бебето. Ние ги виждаме като смъртни врагове, заключени в битка на живот и смърт. Но не е ли странна тази идея? За първи път в историята майката и нейните собствени деца се възприемат като водещи война. Представяме си как детето я атакува, опитвайки се да унищожи нейните надежди и планове; представяме си благодарността на жената след аборта, който я спасява от лапите на нейното дете.

Ако сте сред природата и видите бременна женска да се опитва да избегне бременността, приемайки отровни треви и наранявайки себе си, какво ще си помислите? Дали ще си помислите, че това е битка между бременната женска и нейното неродено, и ще помогнете на това бременно животно да се отърве от бременността? Разбира се, че не. Най-вероятно ще си помислите: „Нещо не е наред в природата“. Нещо провокира непоносим стрес, та животните да предпочетат да унищожат потомството си, вместо да му дадат живот. Вие бихте положили усилия да откриете и отстраните причините, довели до този стрес при животните.

Същото важи и за човека. Абортът ни е представян като нещо, което жената иска. И двете реторики – и за, и против – могат да подкрепят тази идея. Но жената предприема аборт, само ако другите алтернативи не изглеждат добри. Предполага се, че това е „нейният избор“, но всъщност много от жените казват: „Аз наистина нямах избор“.

Промених мнението си за аборта, след като прочетох една статия в списание Esquire през 1976 г. Бях вкъщи след лекции и попаднах на статия, озаглавена „Какво видях при аборта“. Авторът Ричард Селзер беше хирург, подкрепящ аборта, но без някога да е присъствал на такъв. Затова помолил колегите си да наблюдава интервенцията.

Селзер описва пациентката, бременна в деветнадесетата седмица, лежаща на операционната маса. (Беше необикновено късно за подобна интервенция, която обикновено се прави до десетата или дванадесетата седмица). Лекарят, извършващ процедурата, инжектира в утробата й разтвор на простагландин, който води до контракции и до спонтанен аборт. Този метод не се използва вече, защото твърде често бебето оцелява при процедурата – химически обгоряло и обезобразено, но живо. (По-новите методи, включващи така наречените „частично абортно раждане“ и „разчленяващ аборт“ по-надеждно обезпечават смъртта.)

„След инжектиране на хормона в утробата на пациентката, лекарят остави спринцовката в изправено положение върху корема й. След това, пише Селзер: „Аз видях нещо различно от това, което очаквах тук. Върхът на иглата трепна, първо на една страна, после на другата. Още веднъж се поклати, рязко се дръпна, подобно на рибарска корда, уловила риба.“

Той осъзнал, че вижда безнадеждната битка за живот на ембриона. Докато наблюдавал, видял как движенията постепенно ставали по-бавни и след това спрели. Детето умряло. Може едно неродено дете да няма много неща, но едно нещо не му липсва и това е волята за живот. То ще се бори, за да защити своя живот. Есето на Селзер завърша с думите: „Каквото и да се каже в защита на аборта, картината на тази другата защита (на детето, борещо се за живот) ще остане завинаги пред очите ми. И случилото се не предполага да се разсъждава по-нататък. Какво може да направи езикът срещу истината, която видях.“

Свидетелството на видяното от него ме порази дълбоко. Мен, пацифистката, бореща се срещу смъртното наказание, дори вегетарианка и силно вярваща, че социалната справедливост не може да бъде постигната с цената на насилие. Това определено изглеждаше като насилие. Как бях допуснала да приема този отвратителен акт в центъра на убежденията ми като феминистка? Как бе възможно да смятам за зло да убиваш престъпници, да убиваш врагове във военно време, в същото време да приемам за нормално убийството на собствените синове и дъщери? От тук и другата обезпокоителна мисъл: абортът означава убийство не на непознат, но на собственото ни дете, от нашата плът и кръв. Без значение кой е бащата, всяко абортирано дете е син или дъщеря на жената, като всяко родено от нея.

Ние някак усвоихме, сякаш купихме идеята, че абортът е необходим, ако жената иска да израства професионално в кариерата и да се конкурира с мъжете в света на бизнеса. Но как да приемем факта, че ще трябва да принесем в жертвоприношение нашите деца, и това ще е цената на това израстване? Кога на мъжа му се е налагало да избира между кариерата и живота на своите деца?

Когато разпознах присъщото на аборта насилие, аргументите на феминистките изгубиха смисъл. Като например твърдението, че ембрионът не е напълно човек, защото е малък. Е, аз съм едва 154 см. Жените по принцип са по-ниски от мъжете. Наистина ли искате да утвърдите принципа, че големите хора са по-ценни от малките? Така, ако ги хванете, преди да стигнат до определена височина, е съвсем нормално да ги убиете.

Какво тогава да кажем за „нежеланото дете“? Това бе основна предпоставка на ранния феминизъм, че жената не трябва да основава чувството си за собствена ценност върху това дали мъжете ги „искат“. Ние сме ценни просто като членове на човешката раса, независимо от чието и да е персонално одобрение. Наистина ли смятаме, че тези „неискани“ хора би трябвало да са мъртви? Какво ще кажем за жените, които са „желани“, когато са млади и привлекателни и не толкова с напредването на възраст-та? От каква позиция е правилно да прекъснем живота й? Най-често срещаният аргумент в полза на аборта е, че нероденото не е личност. Казано е, че „никой не знае, кога започва животът“. Но това не е вярно. Всеизвестно е, че животът на новото човешко същество започва, когато спермата проникне в яйцеклетката. Тази новосъздадена клетка има нова ДНК, уникална за този свят. Ако изследваме под микроскоп трите клетки – оплодената яйцеклетка, клетката от бащата и от майката, ще заключим от ДНК-то, че това са клетки на трима различни човека. Когато хората казват, че нероденото „не е човек“, „не е живот“, те имат предвид, че все още не е придобило способностите, които усвоява в последствие в живота. Но няма единно мислене за това, кои способности са определящи. И между самите привърженици на аборта няма съгласие по въпроса. Очевидно законът не може да се базира на такива субективни критерии. Ако казусът е: „Дали мога да убия това нещо?“, отговорът трябва да се основава на обективни медицински и научни факти. И фактът е, че едно неродено дете, още от първия миг е човешко същество. То притежава трите същностни характеристики на „човешкия живот“: живо е и расте, съставено е от човешки клетки и има уникална ДНК. Личност е като всеки от нас.

Абортът неопровержимо слага край на човешкия живот. Но тази загуба обикновено се определя от нуждата на жената да направи аборт, за да може свободно да насочи живота си. Изключителна жестокост е абортът да се представя като нещо, което жените искат, нещо, което изискват и намират за освобождаващо. Защото никой не го иска. Интервенцията е болезнена, унизителна, скъпо струваща – нито една жена не желае да мине през това. Но веднъж станала достъпна, тя се заявява като разумен, смислен избор. Цялата сложност бива всмукана във фунията. Да, абортът разрешава проблемите, но ги разрешава в женското тяло. И се очаква жената да запази тази болка в себе си до края на живота си и да бъде благодарна за аборта.
Преди години написах едно есе за аборта и бях изненадана от големия интерес към него и цитирането му. Виждала съм го споменато и в про и анти контекст, така че изглежда и двете страни са съгласни с него. Написах:

„Никой не желае аборт, както се иска сладолед във фунийка или порше. Тя иска аборт подобно на животно, хванато в капан, което иска да се освободи, дори ако трябва да прегризe крака си“. Не е ли странно, че и двете страни – за правото на избор и за правото на живот, са съгласни, че това е истина. Абортът е ужасен и мъчителен опит. Това че жените го избират така често, показва колко по-лошо може да е продължаването на бременността. Всъщност ние се съгласихме хирургично да поправим жените, за да могат да се справят в мъжкия свят.

И освен това очакваме те да са благодарни за това.

Никой не желае аборта. И ако никой не желае аборт, защо жените го правят – 2800 на ден? Ако 2800 жени на ден правят нещо, което не искат, то това не е освобождението, което сме спечелили. Ние сме съучастници в една нова странна форма на потисничество.

* * *

Така достигнахме до още един „Март за живота“, като този от миналата година и като този от следващата. Протестиращите разбираемо са се фокусирали върху нероденото дете, защото заплахата за него е най-устойчивият аспект на борбата. Там, където има различни нива на несправедливост, със сигурност насилието е най-лошата проява, а убийството – най-лошата от всички. Ако има различни категории невинни жертви, със сигурност най-малките и беззащитните изискват най-голяма защита, а мъничките бебета – най-много от всички. Най-малкото, което правителството може да направи, е да защити слабите от злоупотреба от страна на силните, а кой е по-слаб и безгласен от неродените деца. И така ние ще продължаваме да твърдим, че те трябва да са защитени по същите причини, по които новородените са защитени. Защитниците на живота го правят вече 43 години и ще продължат да държат запален пламъка в мрака, толкова години, колкото е необходимо. Разбирам всички причини, поради които основното внимание на движението е върху нероденото. Но също така можем да кажем, че абортът не е печеливша сделка за жената. Той е деструктивен и трагичен. Не трябва безкритично да слушаме другата страна на изтъркания сценарий, тази, която ни казва, че жените искат аборта, че абортът ги освобождава. Много от жените, преживели аборт, биха могли да ви разкажат различна история. Позицията „за живота“ не е особено популярна, а защитниците й са слабо представени и погрешно обвинявани. Малко са хората с достатъчно кураж да застанат на страната на непопулярната кауза. Но понякога каузата е неотложна, и това е така драматично ясно, че си заслужава. Коя кауза може да бъде по-възмутителна от насилието – фаталното – срещу най-безпомощните членове на човечеството. Ако това не ни раздвижи, то колко закоравели са нашите сърца? Ако това не ни провокира, какво въобще би могло да го направи? След време ще бъде невъзможно да се отрича, че абортът е насилие срещу децата. Когато бъдещите поколения погледнат назад, няма да е лесно за нашето поколение. Нашата слепота по отношение на аборта няма да бъде погледната като глупост поради невежество. Омразата, която днес хората изпитват към нацистите и робовладелците, може да падне върху нашето време. Бъдещото поколение може с точност да заключи: „Не е сякаш да не са знаели“. Те могат да кажат: „Освен всичко са имали сонограми“. Могат да обмислят това кръвопролитие като форма на геноцид. Могат да ни осъдят като чудовища.

Подобно на прилива, всичко се връща. С решението на Върховния съд преди 43 години спечели една от страните в дебата за абортите. Но рано или късно това ще свърши. Никоя генерация няма да избегне гроба. Времето ще настъпи, когато младото поколение раздаде правосъдие за нас. И те не са длъжни да проявят снизходителност.

Превод Мария Иванова

Източник: www.nationalreview.com

 

[1]           Решението по случая „Роу срещу Уейд“ се произнася от Върховния съд на САЩ на 22 януари 1973 година. Съдът е разделен на две, но в крайна сметка излиза със сложно и объркано решение, формулирано от съдия Хари Блекмън, в опит да се потуши ожесточения дебат за аборта. Решението, в основата си, е просто – жената има право по конституция да направи аборт по каквато и да е причина или без да изтъква причина през първото тримесечие на бременността.

Следствието от това решение е легализиране на аборта в цялата страна.

Share This:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

two × 1 =