КОГАТО НИ Е КОЛЕДА

Но тази нощ – тази нощ той е просто Младенецът в скута на Мария; мъничкото момченце, което тя уплашено прегръща.

Нали има една приказка, че блус е, когато на хубав човек му е кофти, а чалга е, когато на кофти човек му е хубаво. А какво е, когато на нас, българите, ни е Коледа?

Боя се, че отговорът минава през втръсналите на всички изблици на интелектуална погнуса от опошляването на празниците. Дали има какво да се добави? И дали си струва? Блъскането по магазините на фона на цялата ни сиромашия, консуматорският дух или пък, да кажем, Кока Кола, Санта Клаус и американската мечта… Всичко това, разбира се, са неприятни явления. Но също толкова неприятни са хейтърските коментари по темата. Понеже истинският въпрос не е дали и как да празнуваме. А защо.

И наистина, да се задържим малко на този въпрос. Ако си представим, че всички магазини са затворени, няма лъскави елхи, улични украси, шарени витрини и порцеланови фигурки на Богородица и Младенеца, коледни базари, коледни песни, коледни сладки, седем постни манджи, коледна пуйка или пържола. Че няма и ток…

Та, ако свалим като шарен тапет цялата тая „коледност” от живота ни, какво ще остане? Най-вече тъмнина, тишина и една студена стена. Можем да мислим, че това е стената на страха ни. Проблемите. Безпътицата. Камъните за препъване. Безизходицата ни, екзистенциалната.

Но може това да е и съвсем друга стена. Може да се окаже, че зад нея има малка пещера. И в тихата нощ, за която пеят коледните песни, там няколко животни и един стар човек наистина стоят около млада жена и новороденото й дете.

Йосиф и Мария не знаят какво ги очаква. Скоро ще трябва да бягат и да се крият от войниците на цар Ирод, който ще търси Детето, за да го убие. Сами са. Никой не ги приема. Никой не знае кои са. Освен тримата влъхви, които отиват да се поклонят на Младенеца. Те са видели звездата от изток и знаят, че древното пророчество се е сбъднало. Детето, родено през тази единствена в историята нощ, е именно Христос, дългоочакваният Месия, Спасителят на света, Божият Син, Новият Адам.

Съдбата на това Дете ще преобърне живота на света. Ще бележи пътя на човечеството завинаги – до самия край на историята. Но тази нощ – тази нощ той е просто Младенецът в скута на Мария; мъничкото момченце, което тя уплашено прегръща.

Можем да пристъпим. Можем даже да приседнем някъде отвън. Да загърбим нашия собствен мрак и да оставим очите си на светлината, която облива Майката и Детето. Светлината, която дойде в света с раждането на Христос и за която Евангелието казва, че „свети в мрака и мракът не я обзе…” Ще я видим ли?

Заслужава си да опитаме. Поне тази нощ.

Илиана Александрова

Share This:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

8 + 8 =