НЕПРИНЦЪТ

За него още в училище казваха: “кофти е; един такъв – средна работа”. Беше вярно. Свестен, учи се добре, но не е отличник; в нищо не е пръв, не е и последен… Такъв един невзрачен, по средата; нито риба, нито рак. И името му обикновено — Гриша. Никаква романтика. Среден на ръст, без особени белези. Само есенинските къдрици го отличават от масата.

Борис Мирза, руски драматург, актьор и режисьор на документално кино

Това не й трябваше – на нея, която още в десети клас беше ухажвана от всички, начело с най-известния училищен нехранимайко с престижни родители. Намеренията му бяха сериозни, а целувките – главозамайващи. За какво й е на нея, първата красавица, един такъв невзрачен?

Той също правеше безсмислени опити да я изпраща, да я кани на кино, и дори й направи предложение веднага след дипломирането.Тя просто игнорираше опитите му, а предложението за брак, изложено в подробно писмо, предизвика у нея само насмешка. Всъщност не – не само. Естествено тя не мислеше да се омъжва за Гриша. Но почувствала в това юношеско признание нещо трепетно и истинско, запази писмото в своята специална папка, в която събираше важни документи и преписваше любими стихове. Не й даде сърце да го изхвърли. Това писмо ласкаеше нейното моминско тщеславие.

Конкуренцията между връстниците й беше жестока, но тя се увлече по друг. Изборът беше на ниво: преподавател по актьорско майсторство в художествената самодейност, при това истински актьор в истински театър.

***

Той беше на тридесет, тя почти на двадесет. Наричаха го винаги официално – Фьодор Яковлевич. Ученичките в школата припадаха по него, но той отдавна беше свикнал. Приемаше с ирония това внимание към собствената му персона. Специално подклаждаше техния интерес и конкуренцията ставаше нетърпима. Ту внимателно обясняваше на една поредната задача, ту нежно шептеше нещо на ухото на друга, а всички тръпнеха в копнеж по учителя.

Разбира се и тя се влюби. Той й отделяше все повече време, а главата й се въртеше ли въртеше. Вече беше студентка в пощенския институт и красотата й разцъфна окончателно. Започнаха бурен роман, срещи, театри, ресторанти. Приеми. Поклоннички. Премиери. На една от тях милостиво поканиха и Гриша. След като благодари за билета и похвали пред нея Фьодор Яковлевич, бързо изчезна като сянка, но тя го догони във фоайето.

— Защо си толкова кисел? — попита, усмихвайки се загадъчно – Не ти ли хареса пиесата?

— Пиесата ми хареса, но ми се струва, че този твой Фьодор Яковлевич се отнася несериозно към теб…

— Откъде ти хрумна? — обиди се тя.

— Просто виждам.

— Какво можеш да видиш точно ти? Да, отношенията ни са сложни. Страстни. Но нима с гениите може да е просто?

— Не знам. В моето семейство няма гении, — съгласи се Гриша.

— Ето, видя ли! Не усложнявай нещата. Животът е сън.

— Това не са твои реплики.

— И откъде можеш да си сигурен. – Врътна се и продължи към гримьорните, но се спря. — Звънни утре, ще го обсъдим.

Той позвъни на следващия ден, но говориха за съвсем други неща…

***

Скоро стана ясно, че страстта на Фьодор Яковлевич не е само към нея, а и към друга, още ученичка; истински пък обича трета, по-възрастна от него, която отдавна живее във Франция… Накратко, цялата тази каша от чувства, отношения и семейства й нанесе страшен удар. Такъв, че тя не знаеше от коя да ревнува, на кого да се сърди. Дали на реалната конкурентка, дали на митичната “французойка”, дали на самия Фьодор Яковлевич, за когото жените бяха единствено краткосрочен източник на вдъхновение…

Успокояваха я дългите разговори по телефона с Гриша, но те й се струваха някак постни след бурните обсъждания на ролите, спектаклите и мястото на художника в изкуството и обществото. Опитваше да обясни на Гриша какъв е смисълът на истинския живот, истинските чувства, които водят към брак. Според нея, разбира се. Гриша се съгласяваше. Даже намекваше, че отдавна е готов за подобни чувства и създаване на семейство. Кокетничеше с него, но не му даваше повод да се доближи. Той също чувстваше и разбираше, че тя не мечтае за него.

Опита се да въплъти своите представи за истински отношения в редица неудачни кратковременни романи, които завършваха еднакво безславно: или тя си тръгваше, или я изоставяха. Но изведнъж се случи страшното. Или прекрасно? След поредната раздяла с поредния несъстоял се принц тя разбра, че е бременна. Без да се колебае реши да задържи детето. Заслугата на Гриша за това решение беше малка, но решаваща.

Той помагаше с каквото може, даже понякога влизаше в ролята на баща. Окончателно я отказа от аборта с думите:

— Ще се роди добро момче. Жалко ще е да не се роди.

— Защо момче? А ако е момиче?

— Защото така го чувствам. Понякога мога и да чувствам…

След осем месеца се роди момченце. Гриша я посрещна пред родилния дом. Той ликуваше, нищо, че тя нарече детето в чест на любовта на живота си – Фьодор. Фьодор, Федося, Дося.

Дося растеше и се къпеше в майчина любов.

— Това момче, — говореше тя на Гриша по телефона, — е моето благословение! Толкова е сладък!

Тя се оказа права. Това дете доведе съпруга й.

***

Сергей беше педиатър. Те се запознаха, когато той дойде при болния Дося. Сергей се влюби в нея така, както тя си представяше, че се влюбва истински принц. Висок, с големи очи и дълъг прав нос, остроумен, лекар с добра практика. Веднага след запознанството им започна работа в Института по педиатрия. Имаше нова кола и добра прическа. Истински благороден принц, готов да се обвърже със самотна майка с дете.

Този път Гриша трябваше да изчезне. Сергей беше идеален във всичко, но отказа да търпи до жена си други мъже, дори такива невзрачни като Гриша. Въпреки всичките си положителни качества той се оказа властен и даже жесток по някои въпроси.

Обичайки Дося и възпитавайки го като мъж той искаше още деца. Много деца и много секс. Понякога тя мислеше, че всички тези желания са следствие не от любовта му към нея, а от страстта да обладава всичко, което смята за свое. Обаче, ненаситното негово влечение към контрол и власт я устройваше напълно. Раздялата с ненужния засега Гриша не я измъчваше.

Освен тази неприятна черта, във всички останали аспекти на семейния живот Сергей беше великолепен. Издържаше семейството, възпитаваше Дося. Следеше дали всички са здрави и печелеше, печелеше, печелеше.

Неусетно изминаха десет години. Те се стараеха, но не можаха да си имат собствено дете. Оказа се, че проблемът е у Сергей и за нещастие, необратим. Тя се опитваше да го подкрепя, да го уверява в любов и преданост, но нещо се прекърши у този целеустремен и волеви човек. Той достигна високо ниво в кариерата си на педиатър, но спря. Имаше жена, дом и кола, спокоен и подреден живот, без особени сътресения. Както се казва: радвай се и живей. Но Сергей започна да пие. При това се превърна в алкохолик в зряла възраст. Колкото и спонтанно да беше, толкова беше и бурно. Просто излезе от релси. Винаги сдържан и възпитан, той устройваше запои, винаги пресметлив и коректен, той се скара с всичките си колеги в института. Винаги обичащ доведения си син, в пияно състояние започна да издевателства над него…

Тя се опита да се бори. Заплашваше. Устройваше скандали. Шантажираше го, че ще го напусне. Сергей разбираше, че е достигнал дъното; но нима тя, която се възхищаваше от него, би могла да му повлияе някак? Видимо все още го обичаше. Защото успя да бъде с него докато той не си тръгна сам. Завинаги. Заспа пиян в пряспа пред института и не се събуди.

Разбира се, Гриша пое всичко по погребението – и финансите и организацията, даже кухнята. Спокоен и разсъдлив, той действаше, ободряваше, поддържаше и ръководеше. Не изглеждаше много добре, беше пооплешивял и пуснал гъста грозновата брада. Въпреки всичко тя изведнъж почувства у него нещо сигурно и близко.

***

— А аз вече съм женен, — каза Гриша.

— Ти? Женен? — удиви се тя.

— Да, защо, — усмихна се той. — Не станах монах, макар че мислех. Явно не е за мен. Ти се омъжи. Аз отидох в храма. Там намерих Варя.

— Варя?

— Варя. Жена ми.

Тя се ядоса. Даже й се искаше да му каже нещо злобно, да му изкрещи, че е предател… но бързо се стегна.

— Варя, жена, браво. — И след дълга пауза: — Не ме дочака.

— Не дочаках, — отговори Гриша. — Макар че трябваше да чакам някакви си двадесетина години…

— Не дочака…

Те не се скараха. Гриша се прибра при своята Варя, обикновена, даже грозновата, с големи сиви очи. Варя се оказа много добър човек. Въпреки че не станаха близки приятелки, със сигурност между тях не се появи дори сянка на ревност или неприязън.

Гриша помагаше също така предано, както преди. Намери й работа. Около нея постоянно се въртяха мъже, но тя не искаше повече да се обвързва. Живееше сама с растящия Дося. Винаги някъде наблизо беше верният Гриша. Дося обичаше Гриша. Често гостуваше в техния дом. Започна да ходи в църквата, където леля Варя пееше на клира.

Майка му не му пречеше, но леко презираше тази негова религиозност. Дося се радваше на всичко и църковният живот му харесваше. Но още по-благотворно за него се оказа общуването с Гриша. Почти нямаше проблеми през пубертета. Вечер четеше на майка си любимия си Чехов, учеше се добре, подеше на театрално студио. Дори имаше успехи.

След училище Дося реши да се посвети на църквата. Толкова твърдо, че тя беше принудена да се съгласи. Единственото ценно същество, което имаше в живота си, стана дякон и замина да служи на триста километра от Москва.

При нея останаха само Гриша и Варя. Тя не поживя много дълго сама с болонката, която си купи, и любимите си цигари. Година по-късно буквално се стопи от левкимия. Почина толкова неочаквано, че Дося не успя да пристигне навреме. Всички мислеха, че й остава поне година.

Успя единствено Гриша. Той изпълни всичките й молби. Една от тях беше да намери свещеник, за да се изповяда. Той се зарадва, въпреки че молбата беше формулирана странно:

“Искам да бъда на вашата с Дося страна”.

Успя да се изповяда и да се причасти. Последният разговор с Гриша се състоя ден преди да си отиде.

— Ето, изживях цял един живот и всичко, което смятах за правилно, се оказа неправилно. Цял живот. Както вашият батюшка ми обясни, даже е грях.

— Не всичко.

— Не всичко. Имаше и хубаво. Дося.

— Дося. — съгласи се Гриша.

— И ти.

— Да, и аз.

Тя протегна ръка и той я взе в своите. Господи, колко е слаба! Трудно бе даже да си представи, че някога тази жена беше леко закръглена. Болестта не можа да победи единствено очите. Нейните очи.

— Как мислиш, ако не бях такава глупачка и се бях омъжила за теб, дали щяхме да живеем добре заедно?

— Със сигурност.

— Но ти не беше смел и настоятелен.

— Да, така беше.

— Ти беше един такъв….

— Не принц. — усмихна се Гриша.

— Да.

— В папката си пазя твоето писмо.

— Знаеш ли — каза непринцът Гриша, — важното е не това, което беше, а това, което ще бъде.

— Мислиш ли?

— Разбира се. Важно е какво ще бъде оттук нататък. Утре. Ние всички сме щастливи. И ти. И аз.

Тя затвори очи. Стори му се, че заспа. Но успя да прошепне:

— Искам Дося да успее.

— Разбира се, че ще успее!

Но Дося не успя. Тя почина след двадесет минути и до нея беше само Гриша.

Непринцът.

 

Борис Мирза

Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска

Източник: matrony.ru

Share This:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

eighteen + six =

*