НОВИЯТ ГНОСТИЦИЗЪМ НА ХОМОСЕКСУАЛНОТО ДВИЖЕНИЕ

Успехът на хомосексуалната мечта изисква отхвърляне на реалното и премахването на онези, които настояват, че реалността съществува.

 

„Идеите, които не са истински, са опасни за нашите души и нашите общности, независимо дали това ни харесва, или не.“ Отец Джеймс В. Шал

 

 

Surprised-by-Beauty_Robert-R-Reilly_laurson_600Ако Ерик Вьогелин* (1901-1985) беше жив, мисля, че щеше да разглежда хомосексуалното движение като форма на гностицизъм – духовно патологична, магическа реконструкция на реалността или на “втора реалност”. Вьогелин пише: “Всички гностически движения участват в едно отхвърляне на основата на битието; битието с корени в Божественото, трансцедентното битие…”(1) Дали това е прекалено силно обвинение към хомосексуалното движение? Ще се опитам да покажа, че в случая не става въпрос за някакво безобидно сексуално отклоненийце, на което можем да смигнем и да заметем под килима. Хомосексуализмът е лъжа относно самата човешка природа. Лесбийката-активистка Пола Етелбрик заявава, че “преобразуването на самата тъкан на обществото… […] и радикалното пренареждане на начина, по който обществото вижда реалността ” е целта на хомосексуалното движение. Това е типична гностическа риторика – създаването на подменена действителност.

Вьогелин пише още:

“Гностицизмът… произвежда нещо като анти-принципи на принципите на съществуването – и доколкото тези принципи създават образ на действителността за масата от вярващи, той създава един свят на съновидения, който сам по себе си е обществена сила от първостепенно значение за мотивиране на отношения и действия…”(2)

Такива анти-принципи са очевидни във всеки аспект на рекламирането на хомосексуалната кауза. И видяхме социалната ѝ сила, докато тази кауза воюваше със Закона за защита на правото на вероизповедания  в щата Индиана. Като общество се придвижихме от точката, където мисленето за хомосексуалните поведенчески отклонения се възприемаше като приемливо, към точката, където това мислене вече ще бъде налагано със силата на закона спрямо всеки. Ако заговорите открито за тези неща, най-вероятно ще загубите работата си, бизнеса си и със сигурност – общественото си положение. Може да ви съдят. Ще станете за посмешище. Всичко това са новите форми на цензура, с голяма доза авто-цензура, които са в ход в момента. “Това движение”, пише журналистът-либертарианец Джон Щосел, “премина от толерантност към тоталитаризъм”.

Вьогелин анализира нацизма като форма на гностицизъм. Не мисля, че е прекалено да вземем примера с нацизма като аналогия с това, което се случва днес и гностическата същност на двете идеологии. Вземете например момента, в който се прокарва Нюрнбергското законодателство, лишаващо евреите от германско гражданство и забраняващо браковете между евреи и неевреи. Да, и тогава е имало много прекрасни и мислещи хора в Германия, включително много католици, но от този момент нататък по въпроса за нацисткото расово превъзходство те е трябвало да държат устите си затворени – защото този въпрос е бил вече държавен закон. Със сигурност е имало мнозина, които са си казвали по повод на расовата теория, както и днес много хора си казват по повод хомосексуалния “брак”: “Е, това е загубена кауза. Нека я забравим и да продължим напред”. Може би онези германци са били прекалено уплашени, за да си дадат сметка към какво продължават напред, точно както и днешните хора избягват да мислят за последиците от пълното отрицание на действителността, включено в хомосексуалния “брак”. Ако някой си мисли, че отрицанието на действителността, в което сме въвлечени днес, е по-малко дълбоко от онова през 1935 г. в Германия, се заблуждава. Успехът на хомосексуалната мечта изисква отхвърляне на реалното и премахването на онези, които настояват, че реалността съществува.

Гностицизмът не приема самоочевидността на реалността. Не става въпрос за това, което гностиците не знаят, а за онова, което отказват да признаят. Композиторът Игор Стравински пише, че “старият първороден грях беше грях на познанието, новият грях е този на непризнаването”. Той е отказът да се признае нещо извън действието на човешката воля – и най-вече “благото”, към което душата е насочена. Гностикът не се интересува да настрои разума си спрямо действителността, а да настрои реалността спрямо желанията си. Джоузеф Пийпър определя самоизмамата като необективно възприемане на реалността, диктувано от волята. Чистата волевост на хомосексуалното движение е забележителна. Какви са последствията? Чарлс ДеКоник казва: “От разстроена любов към собственото си частно благо човекът отхвърля общото благо като нещо чуждо и го осъжда като несъвместимо с личния си статус… Човекът свободно избира да абдикира от достойнството си на разумно същество, за да се утвърди като радикално независимо цяло”(3). Първата жертва на всичко това е именно общото благо.

Когато казваме, че хомосексуалната идеология е необективно възприемане на действителността, трябва да отбележим, че активният хомосексуалист не възнамерява да извърши чисто субективно действие. Той иска да казва и да вярва, че действията му са продиктувани от обективни причини. Именно това налага пресъздаването на действителност, която да съответства на неговата воля и да преобразува личните му действия в такива, продиктувани от обективното благо. За да успее в това начинание, хомосексуалният идеолог измества източника на благото от това, което е, към собствената си воля. Само така може успешно да се рационализира моралната простъпка.

Тази идеологическа операция е особено видима в кампанията за защита на хомосексуалния брак. Понеже употребата на думата “брак” е изкривено представяне на хомосексуалната връзка, която претендира да опише, смисълът на самото понятие “брак” следва да бъде променен и приведен в съответствие с хомосексуалната връзка. За да постигнат целта си, хомосексуалистите придават на брака въобразена цел, която не съвпада с основанията му. Хетеросексуалната двойка иска, или има за цел, реализацията на обединяващата и възпроизводителната функция на брака. Хомосексуалната двойка няма тази цел и не може да я изпълни. Нейната цел в брака е против основанията му. Проблемът е в това, че когато действаш срещу основанията на брака, ти го разрушаваш. Оттук и присъщият на хомосексуалното движение нихилизъм.

Защо това е опасно? Защото присъщият на хомосексуалното движение нихилизъм по необходимост се разпростира към цялата действителност. Той не оставя нищо недокоснато от усилието си да извади природата от пантите ѝ. Да признаеш природата означава да признаеш ограниченията ѝ. Чарлс МакКой ни дава представа за това какво се случва, когато това признание отпадне:

“Отбелязваме, че наблюдението на Аристотел за човешката природа води до едно разбиране за състояние на окованост. Тази окованост създава тенденция към бунт и бягство на човека от неговото състояние. Но тази еманципация – от самото човешко състояние – може да доведе единствено до господство на силата. Затова и истинската свобода, “политическата” свобода на самата природа на човека, се защитава чрез настояването за примат на теоретичната (спекулативна) истина относно човешката природа и цел” (4).

МакКой пише тези думи много преди появата на хомосексуалното движение, но думите му звучат много точно в нашия контекст. Успехът на хомосексуалното движение може да бъде постигнат единствено чрез детрониране на примата на истината за човешката природа и цел. Като подменим примата на разума с примат на волята, можем да сме сигурни, че ще последва примат на силата. Може би точно това е имал предвид покойният Франсис Кардинал Джордж, когато казва през 2012: “Очаквам да умра в леглото си. Приемникът ми ще умре в затвора, а неговият приемник – като мъченик на площада”.

Какъв стандарт можем да използваме, за да определим човешката природа и цел и как да посочим кое е в съгласие и кое е против тях? Аристотел заявява, че “за да разберем кое е естествено, трябва да погледнем към нещата, които според природата си пребивават в стабилно състояние, а не към онези, които са развалени”. В “Политика” той пише: “И така, трябва да изследваме човешкото същество, чието състояние е най-добро – и на тялото, и на душата – това е ясно”. Франсис Слейд отбелязва, че това е ясно, “защото целта, реализирана във формата, присъства в цялата си актуалност”, тоест, достигнала е съвършенство.

7197marriedТака, понеже знаем какво представлява човешкото същество в най-пълното си проявление, можем да разберем и какво е лишеност. Например, знаем със сигурност, че зрение с оценка 20/20 е най-доброто за окото, а пълната слепота – най-лошото. Със зрение 20/20 окото достига пълната си актуалност, то е съвършено и не притежава повече потенциал да вижда по-добре. Когато говорим за сексуалните способности на човека, които са съединяващи и възпроизводителни по природа, мъжът в най-доброто си възможно състояние би бил мъжът като съпруг и баща, точно както най-доброто възможно състояние на жената би било да бъде съпруга и майка. Ето така разбираме, че хомосексуалните наклонности са отклонения и че хомосексуалните действия са девиантни. Не става въпрос за това “кой го казва”. Хомосексуалното поведение не може да актуализира сексуалния потенциал, защото хомосексуалните действия не могат да бъдат нито обединителни, нито възпроизводителни. Както изсъхналия крайник, вродената глухота, слепотата или генетичното предразположение към алкохолизъм, хомосексуалните наклонности не са част от онова, което е човешкото същество в неговата същност. Това са случайни, а не същностни качества. Във всички тези случаи нещо липсва; нещо, което изначално би трябвало да е там. Крайникът би трябвало да може да се движи, ухото – да чува и окото – да вижда. Колкото по-далеч отстои нещо от съвършеното си състояние, толкова по-дефектно и “развалено” е то – както слепотата е най-крайният дефект на окото. Липсата на благо не може сама по себе си да е благо. Всъщност, както казва св. Августин, злото е именно липса на добро.

Когато Тим Кук, директорът на “Епъл” обяви: “Горд съм, че съм гей и смятам, че това е сред най-големите дарове, които Бог ми е дал”, той замести доброто с неговата оскъдица. Това е метафизична пародия. Чудя се дали някой алкохолик, препъващ се към бара, би казал: “Горд съм, че съм алкохолик и смятам алкохолизма си за един от най-великите дарове, които Бог ми е дал”. Разбира се, ако той е реформиран алкохолик и борбата с алкохола го е довела до дълбок духовен живот, би могъл да вижда липсата, от която е страдал, като вид благо – по начина, по който Александър Солженицин казва: “Бъди благословен, затвор”, когато говори за ужасяващите си преживявания в съветския ГУЛАГ.

И все пак, не мисля, че Кук е имал това предвид. Неговата инверсия е типична за хомосексуалната рационалност и е използвана от Кук в атаката срещу Закона за свобода на вероизповеданията в щата Индиана. Кук твърди, че законът (защитаващ религиозно вярващите от дискриминация заради убеждението им, че содомията не може да бъде моралната основа на брака), сам по себе си е форма на дискриминация, защото не е съобразен с хомосексуалното вярване, че хомосексуалните действия са морално добри. Скоро може да се получи така, че за да развиваш бизнес в САЩ, ще трябва да приемеш моралната легитимност на възгледите, изразени от Тим Кук – че липсата на добро е най-малкото равностойна на доброто, на което се явява липса. Това, разбира се, е нарушение на принципа за непротиворечие, заради което Вьогелин описва гностицизма като форма на лудост. Докато не приемеш, че слепотата и  зрението са едно и също нещо, не можеш да твърдиш, че употребата на половите органи по начини, нямащи нищо общо нито с възпроизводството, нито с единението, е същата като употребата им за възпроизводството и/или обединението.

Нека си припомним какво пише Вьогелин:

 “В гностическия свят на сънищата… непризнаването на реалността е първият принцип. Като следствие, действия, които в реалния свят биха били считани за морално налудничави заради реалния резултат, до който биха довели, биха били считани за морални в света на сънищата, защото целят съвсем други резултати. Пропастта между желан и реален резултат няма да бъде отнесена към гностическата неморалност в пренебрегването на структурата на реалността, а към неморалността на някой друг – човек или общност – които не се държат според очакванията на въобразената концепция за причина и следствие. Интерпретацията на моралната лудост като моралност и на добродетелите на мъдростта и благоразумието като неморални, е объркване, което е трудно разбираемо” (5).

Със сигурност беше трудно да разберем дебата за законите в Индиана и Арканзас заради успешната подмяна на реалността със света на сънищата.

Приписването на вина не върху гностическата неморалност, а върху неморалността на някой друг – човек или обществото като цяло – е типично за хомосексуалните апологети. Ето един кратък пример от представянето на книгата “Преброяване на телата” от Лари Креймър в Уошингтън Пост (31 януари 2014). Авторът-хомосексуалист ни облагодетелства с безценна мисъл, изказана по време на вечеря в Горен Уест Сайд в Ню Йорк. По време на вечерята един от гостите казал, че заразените (със СПИН) хомосексуалисти получават това, което са си заслужили. Креймър отговаря: “Един ден ще отвориш Ню Йорк Таймс и ще прочетеш, че съм умрял от СПИН. Когато това се случи, искам да знаеш, че ме убиха такива като тебе!”

Ако някой беше споменал за връзката между пушенето и рака на белите дробове, дали г-н Креймър би казал, че ако умре от рак, за това ще е виновен този, който се е изказал за тази връзка?

Миналата година беше премиерата на един филм по HBO, “Нормално сърце” – филмова версия на пиесата на Креймър за началото на ХИВ-СПИН епидемията. Според колумниста на Уошингтън Поуст Ричард Коен, филмът обвинява президента Роналд Рейгън и кмета на Ню Йорк Ед Кох в игнориране на “заплахата за общественото здраве, която се нуждаеше от незабавно внимание”. И тук идва знаменателното: “Тенденцията тогава, а до известна степен и днес, е да се обвиняват хомосексуалните мъже за собственото им плачевно състояние. Предлаганото лекарство – да се лишат от сексуален живот. Лекарство, което според някои е по-тежко от самата болест…” Това е част от хомосексуалната мартирология, в която особено ясно личи абсурдът на това, което Вьогелин нарича “морална лудост” – абсурд, който лъсва, когато бъде пренесен по аналогия върху други здравословни проблеми.

Как ви звучи: тенденцията да се обвиняват пушачите за техния белодробен рак и да им се предложи лекарство (да откажат пушенето), което е по-лошо от самата болест? Или: тенденцията да се обвиняват алкохолиците за техния увреден черен дроб и да им се предложи лекарство (да спрат да пият), което е по-лошо от самата болест? Според тази логика, незабавното лекарство, което трябва да осигури общественото здравеопазване, трябва да бъде такова лечение на СПИН, което да позволи на активните хомосексуалисти да продължат да упражняват своя промискуитет. Но нали целта на медицината е да възстанови органа до здраво състояние, а не да позволи с него да продължава да се злоупотребява?

На всяка кутия цигари има предупреждение, че пушенето предизвиква рак. На всяка бутилка алкохол има предупреждение, че пиенето може да увреди здравето ви. Защо няма никакви предупредителни знаци за содомитското и другите подобни сексуални поведения? Много по-вероятно е хомосексуалистът да извърши содомитски действия, отколкото да пропуши или да се пропие. Центровете за контрол на заболяванията ни дават доста мрачна статистика. Цифрите потвърждават мисълта на Джоузеф Костанцо: “Целостта и здравето на човешката природа биват обезсмисляни от нещастието и разстройствата, които следват, когато обществото ѝ откаже истинския обект на любовта” (6). Цената е висока дори само от гледна точка на физическите последствия.

– Мъжете, които правят секс с други мъже, са причина за 61% от всички новозаразени с ХИВ в Съединените щати през 2009 г. Те съставляват и почти половината (49%) от хората, живеещи с ХИВ през 2008 г. (по последните достъпни данни).

– Според данни на Центровете за контрол над заболяванията мъжете, които правят секс с други мъже са само 2% от мъжкото население на САЩ над 13 г., но в същото време са причина за повече от 50% от всички нови ХИВ-инфекции годишно от 2006 до 2009 г. През 2010 г. мъжете, които правят секс с други мъже, съставляват 61% от ХИВ-диагнозите.

Дали пък тези болести не са начинът, по който природата ни потупва по рамото, за да ни напомни, че въпросните действия са злоупотреба с телата ни? Не е ли добре, че благодарение на медицинската наука днес знаем кои наши действия пораждат тези болести, така че да можем да променим поведението си? Изглежда сме схванали това послание по отношение на цигарите и алкохола, но все още не и по отношение на хомосексуалното поведение. Да поставиш детеродния си орган в нечий друг орган, предназначен за край на храносмилателната система, е опасно от хигиенна гледна точка. Заразно е. И за това нямат вина нито Едуард Кох, нито Роналд Рейгън. Просто така сме устроени. Така е устроен светът ни. Можем да се сърдим. Можем да опитваме да се бунтуваме срещу това. Но ще носим и последствията от поведението си – и когато това стане, както предвижда и Вьогелин – бихме обвинили някой друг.

Робърт Р. Райли

Catholic World Report

Превод: Пламен Сивов

Сп. СВЕТ бр. 5, 2015

 

Бележки

* Ерик Херман Вилхелм Вьогелин – немски и американски политически философ, известен с критиката си срещу нацизма (Бел. прев.)

 

  1. Eric Voegelin, Science, Politics, and Gnosticism: Two Essays (Chicago: Henry Regnery, 1968)
  2. Eric Voegelin, The New Science of Politics, Chapter VI: The End of Modernity, (Chicago, University of Chicago Press, 1952.)
  3. Цитирано в Charles N. R. McCoy, The Structure of Political Thought:A Study in the History of Political Ideas (New York, McGraw-Hill book Company, 1963)
  4. Пак там, стр. 47-48
  5. Eric Voegelin, The New Science of Politics (Chicago: University of Chicago Press, 1952)
  6. Joseph Costanzo, “Catholic Politeia,” Fordham Law Review, volume 21, issue 2

 

Робърт Р. Райли е работил като старши съветник на Информационната стратегия (2002-2006) на американския Секретар на отбраната. Преподавал е в Университета по национална отбрана на САЩ. Директор на “Гласът на Америка” (2001-2002), специален асистент на Президента на САЩ (1983-1985). Завършил е университетите в Джорджтаун и Клермонт, автор на множество книги и публикации. Есето е част от беседа, изнесена на 10 април 2015 г. по време на конференцията “Предизвикване на светската култура: призив към християните”, финансирана от Центъра за етика в публичния живот “Веритас” на Францисканския университет в Стюбенвил.

 

 

Share This:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

8 − 8 =