ПЕТ БЕЗСТРАШНИ ЖЕНИ ПО СУРОВИТЕ ПЪТИЩА НА БЛАГОВЕСТИЕТО

 

„В това време дойдоха учениците Му и се почудиха, задето Той се разговаря с жена; ала ни един не рече: какво искаш, или какво приказваш с нея?“ (Йоан 4:27)

 

Всяка година Неделята на светите мироносици дава повод да говорим за мястото на жената в християнството. Защото новината за Христовото Възкресение е възвестена първо от тези верни свидетелки, чието свидетелство за своето време не е било… особено надеждно. Но именно тези жени първи били призвани да се възрадват и да съобщят най-великата вест в историята на човечеството. Така Христос кардинално преобръща нагласите на тогавашния свят за жената, за да влезе този свят с преобразено съзнание в новозаветната епоха. Преобръща се дори мисленето на самите апостоли. Нека само си припомним онези евангелски думи от срещата на Христос със самарянката при кладенеца: „В това време дойдоха учениците Му и се почудиха, задето Той се разговаря с жена; ала ни един не рече: какво искаш, или какво приказваш с нея?“ (Йоан 4:27).

В устрема на жените мироносици виждаме онази любов, която, както казва митрополит Антоний Сурожки, изгаря всеки страх. Любов, която за някои е безумство, защото в онази неделна сутрин жените тръгнали към Господния гроб с необяснимото вътрешно усещане, че някак ще се справят с това, което е свръх силите им, с непосилното за тях отместване на тежкия камък. Вървели с идеята, че „после ще му мислят“… И все пак чудейки се по пътя: „:…кой ли ще ни отвали камъка от вратата гробни?“, без предварително да си „подсигурят“ мъжка сила, която да им помогне да изпълнят мисията си.

Бързали натам с благоуханните масла в ръце, водени от скръбна любов, а не от някакво стаено любопитство в очакване на чудо. За това свидетелства тяхната уплаха при вида на празния гроб, както и съвсем рационалните думи, изречени през сълзи на една от тези смели жени – равноапостолната Мария Магдалена: „…дигнали Господа от гроба, и не знаем, де са Го турили. (Йоан 20:2).

Устремът на жените мироносици можем да открием и в историята на десетки, стотици, дори хиляди жени след тях, следовници на Христовата вяра. Жени мъченици, пустинници, странници в своята мисия, неотстъпващи по дръзновение на апостолите… Разбира се, най-голямото „Да“ в отговор на Божията воля, преобразило цялото човечество, принадлежи на Божията майка, приела да стане “вместилище на невместимия Бог”. Под светлината на нейния пример и закрила израстват подвизите на тези безстрашни жени. Тук ще представим пет от тези легендарни женски истории – от апостолско време до наши дни.

Тези жени избират роля, различна от ролята на тихи пазителки на семейното огнище. Или може би за тях са валидни Христовите думи – че и те, подобно на Мария, сестрата на Марта, избират „добрата част, която няма да им се отнеме“. Без излишен феминистичен патос, за тях можем да кажем, че с проявите си са „скандални“ за своето време, а и в много отношения – и за нашето съвремие, с аршините, с които някои все още мерят…

Света първомъченица и равноапостолна Текла
(I век, чества се на 24 септември)

Тя била 18-годишна, смайващо красива и сгодена за мил, перспективен с богатството си мъж. Плановете й за безметежен семеен живот обаче се преобръщат, когато в къщата на Онисифор (в чийто дом се събирали християните в град Икония) чула проповедта на апостол Павел. Спокойният живот на съпруга в духа на езическите традиции вече й се виждал безсмислен, искала да заживее нов живот, в Христовия път. И отказала да се омъжи. Разбира се, това било трагедия за майката на Текла, която, потресена от „обезумяването“ на своята дъщеря, извикала все още неориентирания годеник: „Нима не виждаш, че тя се е увлякла от думите на тия измамници, които лъжат с приказки народа? Нима не виждаш, че тя е забравила съвсем себе си и семейството си?“. Направи нещо, бил паническият вик на майката към младежа. И този вик и днес, хилядолетия по-късно, отеква в отказа на мнозина да разберат избора на монашеския път, отказ да разберат монашеството като път на радост и щастие за техните деца. Това „забравяне на себе си“ и днес звучи все така скандално и непонятно…

След като годеникът не успява с нежност да убеди Текла да промени решението си; след като усеща, че тя вече му се е изплъзнала, гневът превзема сърцето му и той пише жалба срещу апостол Павел до градския началник. Срещу онзи непознат, който „мами с вълшебство човеците“, защото само с някаква много мощна и страховита магия младият мъж е можел да си обясни отказа на тази изумителна жена да стане негова.

По неговия донос затворили апостол Павел в тъмница. Щом научила за участта на своя учител, измъчвана от вина, Текла избягала от дома си и отишла при Павел в тъмницата, подкупвайки стражата да я пусне при него. На другия ден градският началник издал заповед тя да бъде жива изгорена на кладата.

Безстрашната Текла сама се качила на кладата и според Преданието огънят вече силно се разгарял, когато й се явил Самият Христос. Внезапно проливен дъжд се изсипал от небето и изгасил огъня. Дъждът се обърнал в градушка, която прогонила тълпата, събрала се на площада да наблюдава зрелището. И Текла, напълно свободна, просто слязла от кладата. Никой не се опитал да я спре, всички били смразени от току-що видяното чудо.

Вече свободна, тя пожелала заедно с апостолите Павел и Варнава да потегли към Антиохия. В компанията на тези славни Христови мъже тя крачила без умора по прашните и опасни пътища на апостолството. Затова и Църквата ще я нарече равноапостолна.

Когато пристигнали в Антиохия, там ги очаквали нови изпитания, заради телесната красота на момичето. След като отхвърлила любовта на един от младите градски началници Александър, Текла отново била осъдена на смърт. Този път да бъде разкъсана от диви животни. Но лъвицата, която заедно с няколко мечки, пуснали при нея, легнала покорно в краката й. Текла излязла невредима и от яма с отровни змии. Новината за чудесата, които станали с нея, се разнесла из Антиохия. Тя спечелила много сърца за вярата не само със свидетелството за чудотворното си спасяване, но и със словото си. Скоро обаче тя отново пожелала да тръгне по света заедно с апостол Павел, този път обаче той отхвърлил желанието й с думите: „Който отива на война, не трябва да води със себе си девойка“.

Според Преданието, с благословията на Павел все пак тя отново става странница и пътят я отвежда в Сирия. Тя става небесната закрилница, на чийто молитви и днес се уповават сирийските християни и особено жителите на изстрадалия град Маалюля. Там, на около 60 км от столицата Дамаск, където и днес може да се чуе молитвата „Отче наш“ на арамейски, в апостолски времена светицата се заселила в една пещера. Живеела като отшелница, но скоро болните, страдащите, жадните за жива вода, я намерили и получавали чудотворно изцеление от нейните ръце. И до днес от пещерата се стичат водни капки – сълзите на Текла, за които се вярва, че изцеряват болести, особено очни страдания. При пещерата е изграден манастир, носещ нейното име. През 2013 г. светинята е осквернена от джихадисти, които отвличат 13 монахини от обителта. За радост, три месеца по-късно те са освободени при спецакция на ливанските служби.

Света Текла е наречена от Църквата първомъченица, защото е първата жена, претърпяла жестоки страдания заради Христовата вяра. Но три пъти чудодейно разминавайки се със смъртта, тя доживява до дълбока старост, според житието й – до 90 години.

Света равноапостолна Нина
(IV век, чества се на 24 септември)

За колко време днес можеш да стигнеш от Йерусалим до Тбилиси? За около два часа на крилете на някоя авиокомпания. Друг вариант е да тръгнеш пеша и след хиляди километри и преодолени немислими опасности да стигнеш целта, но пътуването да ти се стори по-малко от миг, защото си движен на крилете на онзи Вятър, който духа, дето иска… Вятър, който е попътен за всеки, роден от Духа. Той повял и крехката девица Нина към земите на Грузия, за да отвори очите за Христовата истина на един цял народ. Тя станала част от общността на Христовите апостоли, които знаят, че животът им „ще се движи по линията на хоризонта, изпълнен с предизвикателства, опасности, успехи и неуспехи, ще бъде постоянно движение“, по думите на Албанския архиепископ Анастасий.

Според Преданието самата Божия майка уверила Нина в съновидение, че именно тя ще бъде просветителката на Иверия (така наричали земите на Грузия), в недоумението си обаче младата Нина плахо попитала: „Но как аз, слабата жена, ще мога да поема такова велико служение?“. Богородица я уверила, че тя ще бъде нейна Спътница и Защитница в изпитанието, което й предстои.

Щом разбрал за съня на Нина, нейният чичо Ювеналий, който бил Йерусалимски патриарх, я благословил и помолил Бога за нея: „… дарувай на думите й такава мъдрост, та никой да не може да им се противи или да възразява.“

По пътя си, осеян с безброй опасности, тя се доверявала на благостта на хората, които срещала, вярвала на думата на арменски овчари, приютявала се в домовете на евреи, уповавала се на благостта на царските служители. Но преди всичко се надявала на малкия кръст, сплетен от лозови пръчки, който стискала в ръцете си и който й бил дарен от самата Богородица. С него тя се чувствала сякаш може и планини да премества…

Веднъж, на брега на една река, съвсем близо до заветната цел – град Мцхета (древната столица на Грузия), изтощена и паднала духом, тя поседнала на един камък, и се запитала – защо Господ я води натам и дали изобщо нейните усилия ще имат смисъл… Докато размишлявала, умората я надвила и тя задрямала. В съня си видяла един величествен мъж, който й подал свитък, изписан на гръцки. Щом се събудила, в ръцете си видяла, че наистина държи свитък, на който имало няколко евангелски мисли. Сред тях били и стиховете: „Истина ви казвам: дето и да бъде проповядвано това Евангелие по цял свят, ще се разказва за неин спомен и това, що тя извърши“; „Няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса“… Изпълнена с нови благодатни сили, с дръзновението, с което света Мария Магдалена застанала пред император Тиберий, равноапостолната Нина заставала пред грузинските царе.

Грузия обикнала светицата и светицата обикнала Грузия (където и завършила своя земен път). При гроба й, в грузинското село Бодбе, бил построен храм на името на св. Георги Победоносец, който според Преданието бил неин родственик по бащина линия…

Света дякониса Олимпиада
(IV-V век, чества се на 25 юли)

„…иди, продай имота си, и раздай на сиромаси… па дойди и върви след Мене“. Животът на младата и красива наследница на несметно богатство Олимпиада е тотално изпълнение на този Христов призив към богатия младеж.След като родителите й си отиват и й завещават огромно състояние, и след като годеникът й внезапно умира, Олимпиада решава, че не й е отредено бъдеще на омъжена жена, а ще посвети живота си в служение на бедните, раздавайки всичко, което има. Самият император обаче – Теодосий, слага прът в колелата на нейните намерения, защото иска да я омъжи за свой родственик. Затова заповядва на префекта на столицата да вземе именията й под своя опека до 30-годишната й възраст. Префектът, правейки услуга на кандидат-годеника Елпидий, постъпва оскърбително с Олимпиада като й налага ограничения, дори забрана да влиза в Божия храм.

Тя изглежда се примирява с ограниченията, но все пак пише писмо до императора, в което го моли волята й имуществото й да бъде раздавано за милосърдни дела да бъде уважена, и добавя: „ Господарю! Ако Бог искаше да бъда омъжена, не би взел от мене първия ми мъж; но тъй като Той е знаел, че няма да ми бъде от полза да бъда омъжена в този живот, е освободил мъжа ми от съвместен живот с мене, а мене е избавил от тежкото иго на властта на мъжа и е вложил в мислите ми Своето благо иго…“ Писмото на Олимпиада впечатлява императора с мъдростта си и той отново й позволява сама да се разпорежда с имуществото си.

Като дякониса, поставена от патриарх Нектарий, тя е близка събеседница на св. Йоан Златоуст. И когато той бил обвинен и осъден на изгнание от своите врагове, тя силно страдала и била готова на всичко, за да го защити.

През нощта, след заминаването на св. Йоан, в катедралния храм на Константинопол избухва пожар. Заподозрени за бедствието са неговите поддръжници, сред които е и Олимпиада. Тя е изправена на съд, по време на който е принудена да слуша хули и лъжи по свой адрес. В своя защита тя казва: „„Животът, който съм водила досега, ме освобождава от подозрението, което изказваш. Който е раздал толкова пари за построяването на храмове, разбира се, не би могъл да ги гори“. Префектът обаче отсъжда да внесе в хазната огромна сума пари, с които да покрие щетите от пожара.

В тези трудни за единството на Църквата дни, тя показала на мнозина мъже достойно поведение, без капка озлобление срещу своите обвинители, издигайки се над интригите и домогванията за власт, които разкъсвали църковния живот по онова време.

За нейната нагласа да живее повече за другите и повече – в онзи, другия свят, отколкото в земния, откриваме в думите на св. Йоан в писмо до нея:. „Ти по природа си получила много нежно и слабо тяло; знатният произход ти е дал всяка възможност да го храниш разкошно, но ти с различни страдания така си го изтощила, че то сега с нищо не е по-добро от мъртво тяло. Доброволно си причинила на тялото си такива болести, които не могат да излекуват нито изкусните лекари, нито силата на лекарствата… Не те нападат страсти на плътта, затова и не се трудиш да се въздържаш от тях. Приучила си тялото си да приема толкова хляб и питие, колкото да не умре. Ще кажа няколко думи за тази простота и непринуденост, които спазваш и относно облеклото. Тази добродетел, изглежда, стои по-ниско от другите, но ако я разгледаш внимателно, ще намериш, че тя е толкова възвишена, че изисква умна душа, която стои над всичко житейско и се издига към небето…“

Олимпиада била изпратена извън столицата на заточение, където останала до самата си кончина през 409 г.

Света Мария (Скобцова)
(1891-1945, чества се на 20 юли)

Подобно на своята духовна сестра от четвърти век – Олимпиада, монахинята от двайсети век – Мария, носи в себе си онази любов, благодарение на която винаги е готова да положи душата си за своите приятели (вж. Йоан. 15:13). А за св. Мария (Скобцова) тези приятели са били и познати, и непознати; и сънародници, и чужденци; и християни, и нехристияни.

Канонизирана през 2004 г. от Св. Синод на Вселенската патриаршия, Майка Мария посвещава живота си в помощ на бедстващите в най-тежките години на Втората световна война. Установявайки се в Париж, тя успява да основе множество домове за стари хора, училища, лагери, както и да организира болнична помощ и др.

На 10 февруари 1943 г. монахинята е арестувана с обвинението, че помага на евреи да избягат от депортиране. Изпратена е в концлагера Равенсбрюк в Германия и не доживява победата. Затворничка №19263 загива в пещите на лагера на 31 март 1945 г. – на Разпети петък. Една от версиите за нейната смърт е, че е влязла в камерата на мястото на друга жена, която е трябвало да бъде изгорена този ден.

Френската писателка Доминик Десанти (1914-2011), която в своите младини е имала лична среща с Майка Мария, пише в своята книга за нея: „…никога не съм срещала човек, който прилича на Майка Мария. Не съм виждала друг, който да бъде напълно открит за всеки: за просяк, банкер, търговец, проститутка, без значение кой. Тя казваше: „Много е трудно да дадеш на този, който се нуждае, дори час от своя живот, а той има нужда от целия ти живот. Как да дадеш на всеки, който се нуждае, целия си живот?!”

И понеже майка Мария не беше социалистка, каквато аз си мислех, че съм по онова време, трябваше да приема, че източник на нейната любов към човека е вярата в Бога. Тя вярваше, че в човека има сила да се промени – с помощта на Бога.“…

Мария Скобцова е още и вдъхновена поетеса и писателка. С оголващата автентичност на думите и делата си, през целия си път на православна монахиня тя се бунтува срещу кухостта на фалшивото религиозно благочестие. В един свой текст, посветен на аскетизма, тя цитира един от най-любимите си християнски писатели и познавачи на човешката душа – св. Исаак Сириец. Цитира негови думи, които някак изразяват философията, върху която се гради целият й живот:

„Ако милостивият не се издига над справедливостта, той не е милостив. Милостивият не само дава от това, което е негово, но и с радост търпи неправди от другите и ги жали… Милосърдие и правосъдие в една и съща душа – то е същото като човек, който в един и същ дом се покланя и на Бога, и на идолите…. Както сламата и огънят не търпят да бъдат заедно в един дом, тъй са и правосъдието и милосърдието в една душа. Както пясъкът не издържа равновесието с голям къс злато, тъй и изискванията на правосъдието не издържат редом с Божието милосърдие.“

Майка Гавриила (Папаянис)
(1897-1992)

Гръцката монахиня Гавриила е единствената в тази петорка от смели жени, която не е канонизирана от Православната църква. Но ние имаме увереността, че това е само въпрос на време. Защото тази съвременна безсребреница и православна мисионерка носи апостолския благодатен плам в сърцето си, отдавайки живота си на грижата за болните и страдащите в Индия, Африка и къде ли не още по света.

Тя е имала дара на прозорливостта; можела е да отговаря на въпроси към нея, още преди да й бъдат зададени; да съобщава вести, които още не са й съобщени; да разпознава болката в сърцето на човека, още преди той да я е изрекъл на глас…

„Нерешителният човек не участва в живота“, гласи една нейна мисъл, която обяснява как „сама жена“ като нея намира смелост да обикаля света… Ето какво казва самата тя за извора на тази решителност: „Щом имам вяра, ако дойде някой и ме попита: „Ще дойдеш ли с мене в Ливан?“, аз бих му отговорила: „Да“. Някой ще се зачуди: „Как можеш да кажеш „да“ просто ей така?“… Иисус идва и казва на апостолите: „Сега си оставете рибарските мрежи и Ме следвайте“… Ами ако бяха отвърнали: „Кой си ти? Защо да изоставяме поминъка си? Защо да си губим печалбата? Къде ще ни водиш? Какво ще правиш с нас?“. Щяха да останат в тъмнина. Казаха „да“ на един непознат, Който дойде и им каза: „Елате! Оставете всичко и тръгвайте“. Защо? Защото имаха вяра в Бога… И така започва всичко…“.

Още една кратка история от книгата „Майка Гаврила. Аскетика на любовта“, посветена на необикновената й личност, ни разкрива много коя всъщност е тя…

За стоте долара в Индия
(Г. Менеопулу, Атина, 1970-1980 г.)

Майка Гавриила.: „Вече бях прекарала няколко месеца горе в Хималаите. Голяма радост… Гореща благодарност… Колко добре се нареди всичко!… Бях без пари и всичко вървеше според Божия промисъл… Макар че у дома в Гърция близките ми не мислеха така… Та те някак си успяха да ми пратят сто долара! В мига, в който получих парите, гордо си казах: „Така значи, ще изпратя цялата сума обратно!“. „Е, какво пък“, дойде внушението от лукавия, „няма да е краят на света, ако върнеш деветдесет долара и си задържиш десет“… И точно това направих… По онова време ашрамът беше нападнат от буболечки (малката лечебница към ашрама на Г. Шивананда, където работела тогава). Качваха се по дървеното ми легло и по цяла нощ не ме оставяха на мира. На всичкото отгоре времето беше много горещо и влажно – дотолкова, че кожата по гърба ми се беше възпалила от спарването и ме болеше денем и нощем. Е, помислих си аз, да взема да отида до близкото село и с тези десет долара да си купя някакъв препарат срещу насекоми, както и малко талк на прах за гърба ми. А и… какво пречеше да се почерпя с една консервичка мармалад, какъвто не бях вкусвала цяла година? (Понеже се бях врекла, доста отдавна, никога да не си купувам от нещата, които обичам. С Божия помощ и до ден днешен спазвам това обещание. Може да видя нещо на някоя витрина, сладкиш или вещ, която бих се радвала да имам, но никога не ми хрумва, че бих могла да се сдобия с тях… Разглеждам ги просто като предмети на показ.)

И тъй, с парите в джоба се запътих към селото, като си мислех, че ще е хубаво да купя и дузина зрели банани за йогата, който живееше в една пещера и беше такъв добър старец (най-вероятно същият стар пустинник, при когото била завела Алън, виж „За Алън в Индия“). Пристигнах в селото, направих си покупките и се върнах. Както се качвах по голямото мраморно стълбище на ашрама, ме връхлетя цял рояк маймуни. Грабнаха кутийката с талка. Грабнаха консервата мармалад. Грабнаха препарата. И… избягаха! И какво мислите ми оставиха? Единственото нещо, което можеха да изядат: бананите! Защото бананите не бяха предназначени за мен, а за добрия старец… Не е ли смайващо? От тенекиените кутии маймуните нямаха никаква полза! Нямаше как да отворят консервата мармалад!…

Отидох си в стаята и седнах да умувам върху смисъла на случилото се… И тогава си дадох сметка, че когато не мислим за дребната си душичка, всичко върви добре! Замислих се и какво щях да направя, ако нямах десетте долара. Вместо талк на прах бих могла да използвам разтвор от сол и вода. Бива! Вместо препарата за буболечките бих могла да поставя краката на леглото си в канчета, пълни с вода, както бяха свикнали да правят хората по селата. Чудесно! А пък мармалада… Е, можех да мина и без него! По този начин вече не си втълпявах такива работи… Скоро след това ме извикаха да помогна на една жена със схваната шия. Поразтрих я и болката отмина. „О, добра ми сестрице – каза тя, – не знаеш колко съм благодарна! Нямам какво друго да ти дам, така че, моля те, приеми малко домашно сладко.“ И тя ми поднесе грамаден буркан, с който загубената ми консервичка изобщо не можеше да се мери!… Приех предложението, но след като се съвзех от удивлението, награбих толкова лъжици, колкото можах, и зараздавах наоколо, като поделих сладкото с всички, без изключение… Ето, това ми се случи с десетте долара, които задържах от стоте…“


Използвана литература

1. „Жития на светиите“, изд. „Синодално издателство“, 1991 г.
2. Черниговски архиепископ Филарет, „Светици на Православието“, изд. „Омофор“, 2014 г.
3. Монахиня Гавриила, „Майка Гавриила. Аскетика на любовта“, изд. „Омофор“, 2015 г.
4.  Атанасий, архиепископ на Тирана и на цяла Албания, „Мисията на Църквата. По стъпките на Христос“, изд. „Двери“, 2017 г.
5. Св. Мария (Скобцова), „Аскетизмът“.
6. Доминик Десанти, „Моята светица“.

Автор: Сандра Керелезова

Източник: pravoslavie.bg

Share This:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

seventeen − 8 =

*