Уроците на Роу: След тридесет години все още се учим

Когато съдът обяви решението си по делото „Роу срещу Уейд“, беше януари 1973 г., а аз карах семестър по кинознание и работех във Вашингтон, окръг Колумбия. Бях доброволец във водещия феминисткия вестник за алтернативно изкуство „Off Our Backs“ и се гордеех, когато първият брой, по който работих, включваше моя преглед на френски филм. В същия брой беше отпечатана и дълга водеща статия за Роу. Като цяло смятахме, че всичко е наред. Решението по случая Роу обаче гласеше, че жената трябва да има медицинска причина, за да направи аборт в края на бременността си. Това си беше чисто посегателство. Какво разбираха девет мъже в черни роби? Защо жената не може да реши сама дали да прекрати бременността си, дори и през деветия месец?

Социолозите го наричат „предшественик“ на феминизма. Скоро след като пристигнах в колежа през 1970 г. знаех, че това е религията за мен. Бях отхвърлила религията, с която израснах, християнството, като нещо обидно и простодушно и феминизмът запълни празнината. Подобно на религията, той предлагаше цялостен философски мироглед, който ме показа като жертва в центъра – нещо неустоимо за една тийнейджърка. Феминизмът имаше свой гностически анализ на реалността, според който всичко съществуващо на този свят имаше скритата цел да потиска жените. Той си имаше своите книги, таен речник и събрания, целящи пробуждане на самосъзнанието. Имаше си дори свои одежди и прическа; одежди не носехме, но захвърлихме ограничаващото бельо и избягвахме самобръсначките.

Бях първата в общежитието, която стана феминистка, и това разтревожи приятелите ми. Разпечатвах плакати, крещях лозунги по шествия и организирах посещение на Ти-Грейс Аткинсън в кампуса като говорител; това беше едно от интересните бедствия в живота ми. Но истинската причина, разбира се, бяха абортите. Законите бяха различни във всеки щат; в моя щат беше незаконно, но на приятелки им се налагаше да пътуват до Ню Йорк или Калифорния, за да прекъснат бременност. Каква дискриминация! Искахме навсякъде да бъдат отменени законите против абортите, защото те превръщаха жените в роби. На колата си имах стикер с надпис: „Не го износвай, ако не е желано. Легализирайте аборта.“

Когато съдът обяви решението си по делото „Роу срещу Уейд“, беше януари 1973 г., а аз карах семестър по кинознание и работех във Вашингтон, окръг Колумбия. Бях доброволец във водещия феминисткия вестник за алтернативно изкуство „Off Our Backs“ и се гордеех, когато първият брой, по който работих, включваше моя преглед на френски филм. В същия брой беше отпечатана и дълга водеща статия за Роу. Като цяло смятахме, че всичко е наред. Решението по случая Роу обаче гласеше, че жената трябва да има медицинска причина, за да направи аборт в края на бременността си. Това си беше чисто посегателство. Какво разбираха девет мъже в черни роби? Защо жената не може да реши сама дали да прекрати бременността си, дори и през деветия месец?

Тридесет години по-късно има много неща от онова време, за които съжалявам – не ме карайте да ги изброявам! Но най-важното от тях е моята недалновидност за влиянието, което случаят Роу щеше да има. Какво друго мога да кажа, освен че дори не предполагах. Мислех, че жените ще извършват аборти само в най-краен случай. Мислех, че броят на абортите ще е малък. Мислех, че всяко дете ще бъде желано. Мислех, че неродените не са нищо повече от кълбо тъкан. Мислех, че абортът ще направи жените свободни. Но грешах.

Роу ни даде много уроци, които сега управляват живота ни по начини, които трудно можем да си представим. Вместо да се превърне в ключ към прогреса на жените, абортът създаде пропаст и породи един куп непредвидени последици. Оказа се, че е неустоима сила, защото абортът прави нещата много по-лесни за всички около бременната жена. Преди Роу непланираната бременност създаваше редица проблеми за най-различни хора – любовника на жената, родителите ѝ, нейните братя и сестри, шефа, хазяина, нейния свещеник. Абортът промени картината мигновено: „Просто се погрижи за това, скъпа, и всичко ще продължи, сякаш никога не се е случвало“. От жените се очакваше да направят нещо разумно и да спестят на всички останали много шум и безпокойство.

Изведнъж непланираната бременност се превърна в личен проблем, бреме, което жената трябваше да понесе сама. Реториката за правото за аборт подклаждаше този ефект с фрази, които само усилваха чувството за изолираност у жената: Моето тяло, моите права, моят живот, моят избор. Другото лице на напористото себеутвърждаване обаче беше чувството за изоставеност. Съществуващата някога мрежа от подкрепа беше разкъсана.

Продължаването на бременността започна да изглежда като налудничав избор, който налагаше непосилно бреме върху другите. Раждането на бебе при обстоятелства, различни от идеалните, вече се определяше като откачена и дори егоистична прищявка. Жена с непланирана бременност не просто имаше право да направи аборт – от нея се очакваше да го направи. И това беше съществената разлика.

  • „Абортът прави жените свободни.“ Първоначалният аргумент по времето на Роу беше, че самоопределянето само по себе си разкриваше редица възможности. Това твърдение не издържа изпитанието на времето. Не след дълго стана ясно, че жените избират аборта от болка и страдание, а не като дръзко себеизразяване. Обикновено те не се чувстваха освободени след това, а изпитваха смесица от скованост, скръб и облекчение.

„Жената има право на избор.“ Следващият аргумент беше, че дори абортът да не е нов взрив на еманципация, той е по идея на жената. Но твърде често самите жени опровергаваха това, казвайки: „Нямах избор, трябваше да направя аборт“. Роу не даде повече възможности на жената; той направи една възможност почти неизбежна, защото беше изключително привлекателна за тези, които искаха животът на жената да остане непроменен.

  • „Жените извършват аборти само при изключителни обстоятелства.“ Вярвах в това преди случая Роу, въпреки че приятелките ми пътуваха през седем щата, за да правят аборти, просто защото бяха в колеж, а не семейни. Това изглеждаше доста крайно по онова време. На лидера на поддръжниците на абортите, Кейт Мишелман, приписват думите, че американците вярват в аборта само при три обстоятелства: изнасилване, кръвосмешение и „моята ситуация“. Благодарение на тези великодушни критерии броят на абортите се увеличи над 40 милиона. По около 3500 всеки ден. Никой не очакваше това.
  • „Мъжете не трябва да губят кариерата си, когато очакват дете.“ Абортът изглеждаше идеалното решение, което позволява на жените да се конкурират с мъжете на работното място, като се отърват от бременността и останат в бойна готовност. Само че изтълкувахме посланието неправилно. На мъжете не им се налага да избират между децата и кариерата.
  • „Мъжете нямат право да се месят в решението ѝ.“ Разбира се, че имат; един баща има право да се грижи за своето биологично дете точно толкова, колкото и майка му. Но повечето несемейни бащи, разбира се, приветстват това предложение с облекчение. Иначе казано: „Мъжете не са длъжни да споделят нейния проблем“.
  • „Противниците на абортите искат да върнат времето назад.“ Не е вярно; каквато и да бъде Америка след случая Роу тя никога вече няма да бъде същата. По-скоро абортите се опитват да върнат времето назад, като предлагат на жените илюзията, че с един бутон могат да превъртят живота си и да се върнат към живота си преди бременността. Но това не може да стане. След като си бременна, започва нов живот. Това може да е било тема на дискусии преди 30 години, но вече не е.
  • „Това е просто кълбо тъкан.“ Това беше може би най-големият шок, който преживях, докато се променяха възгледите ми за аборта. Наистина мислех, че нероденото е неоформена маса и технически не е живо до някакъв късен момент на бременността. Една медицинска брошура ми показа същество, което забележително приличаше на бебе, при това в шестата гестационна седмица, преди която се правят повечето аборти. Дори и преди това, когато повече прилича на раче, продължаваше да бъде човешко същество. От момента, в който сперматозоидът се разтвори в яйцеклетката, то е живо и има уникален генетичен код, невиждан досега на земята, със 100% човешка ДНК. Но просто има различна форма, това е. Формата ми сега е различна, спрямо тази, когато бях на 8, или тази, когато ще бъда на 80. Кога започнахме да дискриминираме хората въз основа на формата им?
  • „Всяко дете трябва да бъде желано.“ Сега, когато Роу е на 30 години, всеки човек в Америка под тази възраст е бил потенциална жертва на аборт. Всяко дете е желано дете – нежеланите бременности са били прекъсвани, като съотношението е един аборт на приблизително всеки три живородени деца. И така, защо процентът на случаи с насилие над деца е толкова висок? В първите години след Роу годишно случаите на насилие над деца са 60 000. Днес има три милиона случая, докладвани годишно, което е увеличение от петдесет пъти. Причините за този ръст са спорни, но едно е сигурно, че абортът не ги е предотвратил. Абортът на „нежелани“ деца не е помогнал. Вместо това той ни учи, че нежелан човек няма право да живее. Едно дете може да бъде силно желано по време на бременността и не толкова желано няколко месеца по-късно, когато плаче посред нощ. Но абортът ни е научил, че детето заслужава да живее само ако родителят иска това. Странно е този принцип да се подкрепя от същите онези феминистки, които яростно се бореха на един друг фронт срещу идеята „Аз съм нищо, ако не бъда пожелана от мъж“.
  • „Имам право да контролирам собственото си тяло.“ Когато една жена осъзнае, че е бременна, а не иска това, е разбираемо да се паникьоса. Сякаш са отнели тялото ѝ против нейната воля и в ума ѝ няма друга мисъл, освен да се отърве от него. Както ми каза една жена след аборт: „Все едно виждаш тарантула на ръката си; не спираш да мислиш, че някои хора ги имат за домашни любимци.“ Въпреки това, не само тялото на жената е изложено на риск. Нероденото дете има право да контролира тялото си и това най-малкото означава правото ръцете и краката му да не бъдат разчленявани.
  • „Толкова е малко.“ Когато за първи път започнах да променям убежденията си в полза на живота, ми беше трудно да осъзная колко е миниатюрно нероденото. Как може нещо толкова малко да заслужи човешки права? Осъзнах, че това е неуместен, дори пагубен довод. Децата заслужават ли по-малко защита, отколкото възрастните, само защото са по-малки? Защо феминистите защитаваха подобна гледна точка? Повечето жени са по-малки от повечето мъже. Това дава ли право на един висок мъж да гласува два пъти?

„Жените са пълноправни възрастни и заслужават повече права, отколкото зародишите.“ Да, това е вярно; възрастните имат право да гласуват и да шофират и не мисля, че някой предлага да се предоставят такива привилегии на неродените. Само че едно е да имаш права, с които разполагат възрастните, съвсем друго е да отричаш нечие право да съществува. На тази дълбоко вкоренена заблуда се поддават както поддръжниците, така и противниците на аборта. И двете страни смятаме, че абортът е конфликт между правата на жената и плода. Но в никоя разумна култура жените и техните неродени деца не се смятат за смъртни врагове. Ако продължаването на бременността е станало толкова непоносимо, проблемът не е в тялото на жената, а в една култура, която я натоварва с непосилно бреме. Любовта между майката и бебето е символ на човешката връзка и когато ние самодоволно предполагаме, че единият иска да убие другия, нещо сериозно се е объркало.

Какво крие бъдещето? Прогнозите, които направих преди 30 години, се оказаха толкова неточни, че предполагам следното с огромна доза скептицизъм. Но първо ще отбележа, че в близко бъдеще не се очертава забрана на абортите със закон. Противниците им не са правили опит за прокарване на закон за забрана на абортите от зората на 90-е години, когато решението по случая Кейси нанесе съкрушителен удар. С фокус върху правилата в болниците, родителското съгласие и други подобни, предложеният тогава закон беше като преливане от пусто в празно. Това не са закони, които защитават неродения живот. Поддръжниците на абортите наричат законите допълнителни, но незаслужени комплименти за противниците на абортите. Нашите сили за убеждаване не са толкова големи, че да накараме гражданин, който подкрепя закона за родителското съгласие, да обяви аборта за незаконен. Всъщност, има опасност тези „допълнителни“ закони да бъдат всичко, което ще постигнем. Средностатистическият гражданин може да заключи, че и поддръжниците, и противниците на абортите са получили по малко и сега всичко е наред. Положението може да е аналогично на закона за алкохола след отмяната на сухия режим. В Щатите бяха приети закони, регулиращи кога и къде може да се продава алкохол, но всеки възрастен, който може да прочете табелата на магазина, може да си купи толкова алкохол, колкото иска.

Нека останем с тази аналогия за момент. Отмяната на сухия режим имаше резки последици: хората възприемаха пиенето като нещо забавно и изискано. Ако погледнете филмите от 30-те и 40-те, ще видите много стилни пиянски сцени, в които главният герой се пъне и пелтечи, а главната героиня лекува махмурлука си с торбичка лед на главата. Трябваше да минат няколко десетилетия преди хората да признаят, че прекомерното пиене причинява неприятности. През 80-те години вече беше допустимо да откажеш питие на парти; през 90-те коктейлните партита вече не бяха на мода. През 1981 г. комедията „Артур“ е критикувана за това, че третира алкохолизма като обект на присмех – оплакване, което не е можело да се чуе от публиката през 1950 г., докато се смеела на пияния Джими Стюарт и неговия невидим двуметров заек в „Харви“.

Културното преосмисляне на пиянството не се появило, защото Съюзът на християнките-въздържателки най-накрая е измислил правилния лозунг, за да „спечели сърцата и умовете“ за каузата им. Това се е случило, защото пиянството боли и в крайна сметка тази истина не може да бъде пренебрегната.

Абортът също причинява болка. Това е класически пример за прибързани действия, за които човек съжалява по-късно. Преди самото деяние изглежда сякаш абортът е единственото решение („трябваше да го направя“) и жената иска да приключи с това възможно най-скоро – като да махне досадната тарантула. След това има много дълги нощи, през които си спомня деня, в който е щяла да роди бебето, годишнината от аборта, първата „желана“ бременност, когато чувства, че бебето се движи и всички години, които предстоят.

Но как може да говори за тази тъга? Предполага се, че тя е „лична“ и „само нейна“. Жената очаква хората да кажат: „Виж, решението беше твое, спри да хленчиш“. Може да се страхува, че изразяването на съжаление би било точка за противниците на абортите, за които са ѝ внушили, че са врагове, опитващи се да я потиснат. Настойчивият език на уединението я кара да мисли, че няма място за тъгата ѝ; тя не трябва да се натрапва на другите и да ги смущава; тъгата ѝ трябва да остане заключена в нея. Всички са забравили, че е била бременна. Време е да го превъзмогне. Защо тогава още се чувства толкова тъжна?

Струва ми се, че когато дебатът за аборта охладнее и се наложи някакво статукво, абортът вече няма да се възприема като тема на разгорещени спорове. Това ще помогне на хората да мислят без задължително да вземат страна (в момента лагерите са на спокойните и разсъдливите срещу глупавите и крещящите). И това ще бъде нещо добро, защото ще даде възможност за безпристрастен анализ. Когато жените вече не се страхуват да бъдат заклеймявани за това, че изразяват тъгата си, тази тъга може да се прояви. Ще открием, че тя изобилства – не само сред жените, претърпели аборт, но и сред бащите, и бабите и дядовците на тези изгубени деца. Над 40 милиона аборта означават много тъга. Може би е нещо, което е трудно удържимо, като приливна вълна. Не знам какво ще последва, когато тази тъга започне да се проявява и признаем, че абортът не е донесъл всички прекрасни неща, които преди 30 години очаквахме, че ще донесе. Но като противник на абортите, вярвам, че надежда има.

*Тази статия се появява за първи път на интернет страницата на National Review Online. Тя може да бъде намерена на уебсайта на Фредерика Матюс-Грийн (www.frederica.com).

 

Превод от английски: Пресиана Пастухова-Личева

Share This:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

nine + 6 =