ЧЕРНО-БЯЛО-ЗАДЪЛЖИТЕЛНО

Ако бъркам някъде, ще ме поправите. Частните училища в България ще имат право да получават държавно финансиране догодина. Добре – не училищата, а учениците, обучаващи се в частни училища. Само че парите не се дават на детето, а по идея отиват в самите частни училища, за да покрият разходите на този ученик. Защото, казват, държавата покрива разходите на другите ученици в не-частните училища; да ги покрива и в частните!

Хубаво. Само че на другите ученици, в държавните училища, държавата не дава пари да плащат на частен учител или да правят с тях каквото искат, ами казва –  за тези пари заповядай да те образоваме в държавните училища. Понеже образованието е въпрос на държавна политика и е задължително, родителите няма да заплащат такси за издръжката му. С това се „облагодетелстват“ децата.

В частните училища, от друга страна, родителите плащат високи такси. Толкова високи, че заради тези такси училищата са готови да обучават децата дори в тяхно отсъствие. Къде тогава отива това облагодетелстване? Да – при собствениците на частни училища.

А защо държавата има интерес да прави това? Да плаща на едно дете, чиито родители са решили, че не искат да ползват държавната система, а имат достатъчно средства, за да му организират някакво образование по свой вкус . Какъв е интересът на държавата от това. И какъв е интересът на детето; може ли да се пресметне финансовото му изражение?

Погледнато от една страна, това би могло да не е проблем. Родителите на тези деца плащат данъци, а всеки може да преценява сам къде да прати детето си, поради какви причини и срещу какви такси.

Но… има такова но – когато държавата е бедна и не отговаря добре на основните нужди на децата в собствената си система на задължително образование, проблем има.

Ако има причина държавата да плаща на частни училища със спорни образователни предимства и подходящи лобита да поддържат висок материален стандарт на съществуване, няма причина да не плаща, за да осигури равен достъп до задължителните си учебни пособия на възпитаниците на своите училища.

А ако няма средства, за да осигури подходящ достъп до стандартни учебни пособия за учениците в държавните училища, не би трябвало да има средства за дофинансиране на частни училища;

които са избор да се потърси различно качество, извън това, което държавата предлага.

Защо е недопустима “икономичната” класа учебни помагала. Защото е неетична и се подиграва с положението на основната електорална маса , тоест – група хора, излъчила администраторите на образованието в България и вдъхновители на този маньовър. Защото в държава, в която по изчисления на специалисти средната класа трудно покрива разходите си за храна, а заплатата на учителя в средното държавно училище категорично не покрива тези разходи, ами покрива по-скоро критериите за бедност,

условията за достъп до материалите за образователния процес би трябвало да се задава от възможностите на тези основни групи хора – на преобладаващата маса ученици и родители, ангажирани в него.

Държавата трябва да осигури достъп до пълноценни учебници на децата, които възпитава и образова, при това задължително, който достъп да е съобразен с възможностите на техните родители, а не с възможностите да поевтинее за сметка на качеството. Защото стандартът на образователните пособия, както и стандартът на живот на тези хора, е част от въпроса за политиката, която води държавата.

Защо е важно това и какво пречи на децата да учат от черно-бели учебници и да си гледат картинките в интернет? Така погледнато – нищо. Проблемът е, че извън тия пречки, и дълбоко под всичко , което ще чуе по този въпрос, и донякъде ще разбере, а донякъде е по-добре да не разбира, детето ще почувства нещо. И ще почувства не затруднение да чете черно-бял учебник и да се готви по него, както ненужно се обсъжда. А

ще почувства, че това е по някакъв начин несправедливо, защото е по някакъв начин незаслужено обидно.

И по никакъв начин то – детето – не може да излезе от ситуацията, в която му се налага да търпи тази обида. То не може да избере да си спести нито образованието, нито учебника (пълен впрочем с все по-драматични глупости, изготвен от непознати специалисти и възложен от неивестен чиновник в рамките на някаква обществена поръчка); те са му наложени. Не може да работи и да печели пари, за са се издигне на ценовото ниво на тази поръчка. Не може в края на краищата да види причина да съществуват шарени учебници, ако черно-белите са достатъчно добри, както се твърди. Защо тогава изобщо има цветни? Ако цветните не са по-добри, ами са просто така, без нужда цветни, за едното разнообразие и за да има за какво да се плати повече, защо няма тогава още по-разнообразни – например лимитирани серии, позлатени, с инкрустации? Не само детето, всеки разумен човек би могъл да си зададе такива въпроси.

И понеже в крайна сметка стана ясно, че черно-белите учебници няма да се продават в търговската мрежа, въпросът се връща там, откъдето е тръгнал – от недоумението защо администрацията взема толкова глупави решения. А що се отнася до децата – извън обидата и огорчението с привкус на глупост, много е възможно да се запитат и друго: колко всъщност е важна цялата тая работа с образованието. И да си отговорят, че не е толкова важна; или да почувстват, че някак… може всякак. Като е много вероятно не за първи път да стигат до тази мисъл. Щом са вече в осми клас.

Илиана Александрова

Share This:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*