МОНАХИНЯТА С ЦИГАРА

“Тя е особена монахиня, която е посрещала гостите си, обвита в цигарен дим…”

Разговорът по БНТ е за книгата “Готово е сърцето ми”, сборник със съчинения на Майка Мария (Скобцова). Водещият пита какво трябва да ни говори това, гостът отговаря, че изобличава нашето фалшиво християнство. В предаването не остана време за повече, но тук ще се опитам да обясня защо мисля, че казаното е вярно.

Майка Мария (Скобцова) не само е била монахиня в света, не само е водила активен обществен живот, не само е основала приюти и обгрижвала стотици хора по време на войната, не само е помагала на заплашени от депортиране в концлагерите евреи да се спасят чрез фалшиви кръщелни свидетелства…и не само е пушела. Била е интелектуалка, която в младостта си се е занимавала с революционна дейност, дори била избрана от болшевиките временно да изпълнява длъжността кмет на Анапа. Разведена е два пъти. С други думи – тя провокира по всякакъв начин улегналите ни и уседнали представи за християнското благочестие и светостта.

“Като нажежена стомана християнството пронизва сърцето и го изпепелява” – пише Майка Мария. “И човекът изплаква: Готово е сърцето ми, Господи, готово е!… и в това е цялото християнство.”

После продължава: “Християнството пада в душата на всеки човек, на всяка нация, на всяка епоха, и ги разсича на две. Едната част спокойно продължава да живее както е живяла по-рано, а другата започва да гори. И тази горяща душа изпълва всичко около себе си като зараза, като пожар, като поток, като огнена пещ… Нажежената душа казва: Христос ме мъчи. Блажени са измъчваните заради Христовата тайна. Блажено е пламтящото сърце, защото то е готово!”.

“Готово е сърцето ми!” – тези думи избрахме за заглавие на нейната книга. Сърцето й наистина е било готово, когато на на 30 март 1945 г. – на Разпети петък – тя тръгва към огнената пещ на концентрационния лагер Равенсбрюк. Това казва и Църквата в съборното си знание – през 2004 г. монахиня Мария (Скобцова) е причислена към лика на светиите с решение на Светия Синод на Константинополската патриаршия.

Каква наистина е била тази жена? Въпросът изглежда е препъникамък за някои критици, които не могат да отвържат сърцето си от стълба на “християнското приличие”. Докато тя им казва с живота си, че християнството е много повече от приличие.

Майка на три деца, гореща и чувствителна душа с динамичен темперамент, тя напомня онези евангелски жени, които мълчаливо вървят след Христос дори там, където няма други… и няма път; където Той мълчи. Но те вървят без да се заблудят, защото слушат не ума, а сърцето си. Води ги любовта, която “никога не отпада”, и която се оказва единственият верен компас в свят, изгубил всяко приличие.

“… Домовете ни започнаха да се люлеят и стените паднаха, а зад тях се оказаха не познатите улици, с които сме свикнали, а необятни руини, сред които бушуват всички ветрове на вселената. Животът се оказа кратък, нестабилен и не много скъпо струващ, а границите на държавата се изкорубиха и стесниха, въздушните замъци рухнаха и в човешката душа нахлу първобитният хаос. Вместо самоувереността на нашия живот и вярата в съдбата, към нас се втурна смъртта. Смъртта ни направи по-далекогледи, по-прозорливи;

смъртта изтри всички шарки и причудливи рисунки на живота и ги замени с простата и единствена рисунка на Кръста

Човечеството се събуди, огледа се и с удивление видя, че се намира на Голгота. И Голгота постепенно се оказва единственото място за човешката душа, защото всичко друго е разобличено, нереално, призрачно и недостатъчно сериозно. Епоха, в която човечеството стои в подножието на Кръста, епоха, в която човечеството диша чрез страдания и когато във всяка човешка душа Божият образ е унищожен, задушен, оплют и разпънат – не е ли това християнска епоха?”

Именно като жена, която има нужда не само да мисли истината, но и да я преживее, тя пише колкото емоционално, толкова разсъдливо и трезво. Текстовете й са чувствителни и умни, изпълнени с енергията на будния й дух, с напрегнато търсене на смисъла сред унищожителните катаклизми на епохата, с решително усилие да се изправиш “в окото на бурята”.

Нейният подвиг не е богословието, но тя пише дълбоко богословски. Съчинението й “Типове религиозен живот” е прецизно разглеждане на най-разпространените и трудни за разпознаване изкривявания на православната духовност вътре в църквата. При това поднесени от корена – за да се види мястото на пречупване. В тези няколко глави за различните типове църковно благочестие Майка Мария не само разсъждава за културно-историческите и психологическите причини на тези изкривявания, но и разкрива своето разбиране за автентичен християнски живот, своето църковно съзнание и опит за Бога. Тя пише:

“…В този, на когото отдава себе си, човекът среща Самия Христос. В другия човек, в общуването с него, той общува с Христос, отново получава това, което е отлъчил от себе си, в любовта, в действителното Богообщение. Така тайната на човешкото общуване става тайна на Богообщението, отдаденото се връща обратно, любовта, която се излива от нас, никога не изчерпва източника си, защото този източник в нашето сърце е самата Любов – Христос. Тук не става дума за добрите дела, не за любовта, която мери и изчислява своите възможности, която отдава проценти, а пази капитала си – тук става дума за истинско изчерпване, за някакво подобие на това, как Христос изчерпва Себе Си в акта на въплъщението. Точно така трябва да изпразним себе си и ние, въплъщавайки се в друга човешка душа и отдавайки на тази душа цялата сила на скрития в нас Божи образ. Ето това, точно това е било отхвърлено от мъдростта на този век като някакво нарушение на нейните закони; то направи символа на Божествената любов – кръста – за елините безумство, за юдеите съблазън, а за нас – единствен път за спасение.” …

И така, връщайки се към началото на текста, някой би могъл да попита: трябва ли в крайна сметка да пушим, за да сме в истината. В никакъв случай, бих казала. Има история за това как по време на пътуване свети Силуан отказал предложена цигара, но спътникът му във влака настоявал и изтъквал ползите от пушенето. Свети Силуан накрая му предложил да каже “Отче наш” преди да изпуши цигарата си, но онзи решил, че някак не подобава. Тогава светията отбелязал, че е по-добре човек да не започва нещо, ако преди това не може да се помоли без смущение.

Мисля, че толкова е достатъчно да се каже за страстта към тютюнопушенето. За да се разбира, че тя ни разгражда по някакъв начин, пречи на духовния ни живот, вреди. Както всяка друга страст. Но ние не успяваме да се справим с всяка страст, такава е безпощадната истина; светците също не са успявали. Затова сме се изхитрили да крием видимите прояви на греха и да откриваме пред другите само онова, което е прилично и което ни представя в добра светлина. По това се различаваме от светците.

Майка Мария явно не е имала успех в борбата с тютюнопушенето. Или може би дори не е имала сили да я води, докато е слушала за пушеците на концентрационните лагери. Но тя не е криела това. Понякога просто е пушела своята цигара.

Поведението й е било непресторено, както е било непресторено и благочестието й. Затова именно цигарата й се оказва неволен изобличител на нашето лицемерие. На лукавия дух, с който съдим за другия по неговите слабости, вместо по онова, с което ни превъзхожда. На подмяната на християнството с християнски реквизити – с подходящи маниери, език, облекло, общество… На усилието да бъдем прилични християни, вместо истински. Изобличител на празното мъдруване, на “духовната” маниерност и демонстрирането на превъзходство от така наречените вярващи в общество на маловерни. Изобличител на нашите опити да проумеем светостта, вместо да я живеем.

Трудно е да проникнем в тайната на другата личност, дори когато човекът е пред нас. Още по-трудно е от дистанцията на времето, през цедката на собствените си ограничени представи да възприемем и претеглим чуждия духовен опит. А да проумеем опита на светците е вероятно невъзможно – “Духовният човек изследва всичко, а него никой не изследва.” (срв. 1 Кор. 2:15). Затова се доверяваме на съборния ум на църквата. И макар да не разбираме докрай какво е светостта, можем да я обичаме и да я следваме.

Светиите на нашето време ни оставят не само историята си, но и думи за въпросите и духа на днешния свят. Думи, с които да изправим живота си и да приготвим сърцата си. Такива са следващите думи на Майка Мария – преподобната Мария (Скобцова), която в любовта не е търсела своето.

“Светът така изнемогва от своите струпеи и рани, така зове в тайниците на душата си към християнството и едновременно е така далеч от него, че християнството не може и не смее да му покаже образа си изкривен, умален, забулен. Християнството трябва да запали човечеството с целия огън на Христовата любов, трябва да отиде на кръста за него, да въплъти в него Самия Христос.

И нека, нека този вечно възправящ се кръст да бъде за новите елини безумство и за новите юдеи – съблазън. За нас той ще остане Божия сила и Божия Премъдрост. Нека сме призвани към духовна нищета, към юродство, към гонения и оскърбления – ние знаем, че това е единственото призвание, дадено ни от Самия гонен, оскърбяван, приел нищета и умалил Себе Си Христос. И ние не само вярваме в обещанието и бъдещото блаженство, но сега, в този момент, сред унилия и отчаян свят, вече вкусваме това блаженство – когато с Божията помощ и по Божие повеление се отречем от себе си, когато имаме силата да отдаваме душата си за своите ближни, когато в любовта не търсим своето.”

 Илиана Александрова

Share This:

One thought on “МОНАХИНЯТА С ЦИГАРА”

  1. Много интересна статия! Вълнуваща и подбуждаща към размисли! Създаде ми нужда да я прочета повторно.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*