Психиатрите веднага ще хвърлят по мен съчиненията на Юнг, защото използвам термина неправилно. Но според мен, да наричам анхедонисти тези, които ежеминутно си тровят живота и си забраняват да изпитват удоволствие е даже твърде красиво и ласкаво.
По-голямата ми сестра (разликата ни е 28 години) не ми разрешаваше да бера малини и да ги ям още в градината. Малините са за сладко. За зимата. „Ето, ще дойде зимата и ще видиш колко ще ти бъде приятно да отвориш бурканче с домашно ароматно сладко“.
Тя въобще не можеше да си представи, че е също толкова приятно да се яде сладко и през лятото. А да късаш почти сините от зрелост плодове е прекрасно.
На практика тя не ми разрешаваше да ям никакви плодове от градината. Ягоди – в никакъв случай, те са за сладко, облепиха – изключено, ще я сушим и зимата ще варим ошав. Гъби – ама моля ти се, ще ги осолим и знаеш ли колко буркани ще напълним?
Вилата беше на баща ми. Той я купи заради мен, за да има къде да дишам чист въздух. Но въздухът вървеше в комплект с въшките, стомашното разстройство и кърлежите, но да не изпадаме в подробности.
Татко излизаше навън само за да се пече на слънце. Не се интересуваше от сладка, буркани и прочие зимнини, всичко това можеше да си го купи от бабките на пазара.
Но детето, тоест аз, искаше да бере малини и той трябваше да влиза в конфликт с другата си дъщеря. Тя не можеше да се помири, че запасите и са изложени на риск. Тя не можеше да живее тук и сега, постоянно кроеше планове за някакво далечно бъдеще: плодовете – за зимата, черният хайвер – за Нова година.
Според мен, това е една удивителна черта на характера — неспособността да изпитваш удоволствие днес. Трябва да се трупат запаси, да се подготвяме за онзи особен момент, когато бихме могли да си позволим мъничко радост. Но, най-важното е да забраним на другите да се радват.
Един познат споделяше, че леля му се държала с него по същия начин. Когато се прибирал да вземе нещо за ядене тя не го пускала обратно. „Спри да се мотаеш“. Защо? Така.
Лошо е да се чувстваш добре. Защо? Така!
Преди всеки отпуск майката на моя приятел изпада в ужас. Сънува земетресения, наводнения, обири, болести. Страшно е да се остави къщата без надзор, а ако стане пожар? Тя не се доверява и на съпруга си. Уверена е, че веднага ще се напие, ще запали цигара и ще заспи. Ами ако доведе момичета? Те със сигурност ще откраднат пердетата.
Няма начин да отидем просто така някъде и да се повеселим. Почивката и за удоволствието струват скъпо – тревоги, притеснения, лошо настроение. Или както казват: «Много хубаво, не е на хубаво. Обезателно нещо ще се случи».
Всичко това ме изважда от равновесие. Не мога да разбера за какво става дума. Аз смятам, че ако сега ми е добре, утре ще ми бъде още по-добре, защото попивам удоволствието и то като слънчев загар полепва по кожата ми и ме пази от трудностите в живота.
Когато бях изпаднала в тежка депресия ми се струваше, че щастието ще дойде след като…; но в никакъв случай не веднага. Трябваше да има много сериозен повод за да изпитам радост.
Този синдром се нарича — «анхедония» или «социална агнозия». Психиатрите веднага ще хвърлят по мен съчиненията на Юнг, защото използвам термина неправилно. Но според мен, да наричам анхедонисти тези, които ежеминутно си тровят живота и си забраняват да изпитват удоволствие е даже твърде красиво и ласкаво.
Напоследък анхедонията придоби такива размери, че започвам да се плаша. Поствам във фейсбук красива снимка на брега на морето и веднага получавам не харесвания, а упреци. Виждаш ли, почина еди-кой си, падна самолет, два влака са се сблъскали и още и още. Внимавай, за това сте виновни ти лично и твоята хавлия.
Околните обръщат прекалено внимание на тези действително трагични събития и като че ли се страхуват да изпитат някаква макар и дребна, но радост. Имам чувството, че вече е модерно да страдаме и скърбим.
Честно да ви кажа, не се страхувам.
В живота ни постоянно се случват страшни и тревожни събития. С другите, с цели народи, с нашата страна, с нашите приятели и с нас самите. Да, трудно е, преживяваме и страдаме, но това е животът. Няма друга концепция. Лошото няма да изчезне, благоденствието няма да се изсипе върху нас веднъж и завинаги. Ако можем да си доставим радост днес, нека го направим.
На бащата на моя приятелка не разрешаваха да снима филми в съветско време. Имаше огромни дългове. Всеки път когато вземаше назаем, водеше семейството си на ресторант. И не за да се нахранят, а за да почувстват, че животът не е само безпаричие, мъка и цензура. Така той се зареждаше положително и успя да се съхрани. Ако искате да знаете, върна си и всички дългове.
Разбирате ли, след време си спомняме само доброто, а не лошото. Всички страхотии изчезват, а доброто и светлото изведнъж изригва в паметта ни. Ние живеем само с тези проблясъци, а не с поредицата от грижи и тревоги.
Докато бях в депресия се страхувах да летя. Бавно се научих да го правя, но аерофобията се лекува трудно и мъчително. Веднъж, след като заех мястото си проумях, че не се страхувам. Нито да летя, нито да умра. Защото съм щастлива. Ей така, без никаква обективна причина. Не съм написала роман, не съм получила за него награда, не съм измислила лекарство против рак, не съм родила пет деца.
Просто съм щастлива. Чувствам се добре. Обичам своя живот. Ям малини в градината и отивам на почивка. И не защото имам много пари, а защото имам желание.
Фокусът е в това, че когато си щастлив, не се страхуваш нито да живееш, нито да умреш.
Арина Холина
Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска