Парадоксалното в днешната ситуация е, че децата действително са други. Живеем в епоха на смяна на форматите на културата и мисленето. За последно подобна смяна се е наблюдавала през XVI век…
– Марина Ростиславовна, наистина ли днешните деца са други или ние, възрастните си намерихме нов повод за мърморене?
– Такива процеси наблюдаваме от хилядолетия: Накъде е тръгнал този свят? Какво се случва с тези деца? Станали са други, неуправляеми!!!!
Парадоксалното в днешната ситуация е, че децата действително са други. Живеем в епоха на смяна на форматите на културата и мисленето. За последно подобна смяна се е наблюдавала през XVI век, в началото на Възраждането, с откриването на книгопечатането.
Тогава, на фона на развитието на науката и появата на аналитичното, книжното съзнание възникнахме ние – новият тип хора. С появата на масовата книга ние започнахме да говорим и мислим книжно, което промени и нас, и нашия свят. Ние с вас сме хора от XVI век.
Днес вече има друг начин за опаковане на информацията – цифров. Съзнанието се променя като последица от появата на информационната култура и се превръща в клипово. Само по себе си понятието не е нито лошо, нито добро, то е констатиращо. В него насила внасят негативен смисъл, а клиповото съзнание е само друг тип опаковка на информацията в главите ни.
В нашите глави, на хората с висше образование от XX век, информацията е опакована в логически вериги. Колкото сме по-образовани, толкова по-дълги и сложни са тези вериги. След като построим определена последователност, ние формираме отношение към нея – ценностна ли е тя или не. Ние притежаваме отделно образно възприятие: у едни има образ, у други няма.
Клиповото мислене означава, че в мозъка живеят цялостни обекти, в които са свързани образ, мисъл и ценност. В съзнанието на такъв човек се пази много кратка понятийна справка за предмета или явлението – на едно място е зафиксиран зрителен образ, но там са вградени и емоции и отношение.
– Тоест, у нас всичко е опаковано отделно, а у съвременния човек всичко е заедно, ние имахме дълги вериги, а те имат цялостно опаковани обекти?
– Да, нашите мисли бяха вериги, именно защото бяха дълги. Ние можехме да четем «Война и мир» и да я задържим в главата си. Обаче тях четенето на романа ги затруднява, но не защото са слаби. Просто това не е техният начин за познание. Те се нуждаят от кратки, съдържащи пълната информация текстове, но пък за нас точно това е трудно за разбиране. Създаваме учебници, несъответстващи на техния светоглед, затова те ги отхвърлят.
– Тоест «Война и мир» трябва да бъде изхвърлена или забравена или трябва да бъде сбита, направена по-съдържателна и опакована в отделни кратки блокове?
– Ако искаме да им предадем тези емоции и знания, трябва да „сбием” «Война и мир». Обаче аз съм напълно убедена, че в близко бъдеще много от тях ще препрочетат тази книга, както и много от нас препрочитат книги от детството си, но вече в съзнателна възраст.
– Нима с възрастта ще се измени съзнанието им?
– Да, те ще бъдат способни да го направят. Сега са млади, все още се учат. Необходимо е да съзреят, да си построят един вид големи конгломерати, в които да се помести «Война и мир». Като начало – да могат да възприемат книгата в цялост, да могат още сега да извадят от там образ и смисъл, който ще остане у тях и след училище. Възможно е той да ги накара да се върнат към романа впоследствие.
– Нима клиповостта е признак за незрялост на възприятието?
– Не, просто по-късно те ще могат да възприемат «Война и мир» като голям клип. На практика това също е хипотеза, защото все още не знаем какви ще станат те, когато пораснат. Но аз съм оптимист и вярвам, че всичко ще е наред, «Война и мир» ще бъде с тях, но опакована по друг начин.
Засега е просто необходимо да опаковаме информацията в неголеми формати, да разделяме такива произведения на части: ето картинка, ето идея, ето отношения, и да се опитваме да им го предадем в такава форма. В клиповостта се обединяват ценности и образ, затова съвременните деца в значително по-голяма степен са цялостни личности. Има надежда, че в съзнанието на най-добрите от тях нравствеността ще се срасне с логиката. Засега това са само мои оптимистични фантазии.
Негативната черта на клиповото съзнание се крие във факта, че в него могат да се сраснат най-различни неща – например, може логичната ценност и съдържанието да не се свържат докрай и ако не е налице критичност, то децата даже няма да обърнат внимание.
Затова е много важно да развиваме критичност у тях. Но тя може да се развива само върху текст, който съдържа грешки или допуска известна волност, в него трябва да има нещо изкривено, за да бъде забелязано, а училището е свикнало да работи със стерилни текстове. За каква критичност може да става дума при стерилен текст? Децата се хлъзгат по него, не вникват, не го съотнасят към себе си.
– Защо не наложим строгост при използването на компютрите и да продължим да ги възпитаваме и отглеждаме в понятен за нас режим? Та нали системата, в която ние учихме е проверена, тя работи, дава определен резултат: хора с добра памет, разностранно развити личности.
– Образованието обслужва живота. То даже не е длъжно да подготвя за живота. Според мен е голяма грешка да твърдим, че училището подготвя за живота. То е длъжно да пристроява детето в живота тук и сега. Ние можем да им вземем телефоните, да ги заключим в красиви клетки и да започнем да им говорим неща, които нямат нищо общо с тяхната действителност. Но, психиката на тези деца по рождение е устроена по друг начин, тя няма да го приеме. Те ще дочакат края на това «образование» и ще отидат да живеят някъде другаде. Тяхното истинско образование ще се случва там, където отидат.
Ние им казваме: трябва, а те ни отговарят: защо?
– Освен клиповото съзнание, какво още е характерно за мисленето на новото поколение, кое в него е необичайно за нас?
– При тях синтезът доминира над аналитичността.
За тях е важно да обединяват всичко в едно цяло. Те възприемат информацията синтетично. За нас е необичайно, ние по принцип сме аналитици, ние всичко разлагаме на съставни части. Във всеки училищен предмет всичко се разлага до най-дребните частици, на децата казват: това се състои от това, онова и трето и четвърто, но за тях то е противоестествено. Ако след това не се извърши обратно събиране в цялото, ако не им се обясни как се прилага на практика, те отхвърлят тази информация, не я възприемат.
Впрочем, ето ви още едно глобално отличие между тях и нас: тяхното отношение към понятията «трябва» и «защо». Не мога точно да кажа кога настъпи промяната, но само преди 20 години думата «трябва» и всичко, което стои зад нея, обладаваше мощна мотивационна сила. Детето можеше и да не иска нещо, но с помощта на тази дума беше лесно да го принудим.
Преди четиридесет години ако някой възрастен ми кажеше: «Марина, трябва», аз отговарях: «Щом трябва, значи трябва», – без дори да се задълбочавам защо. Тогава бих могла да отговоря: «Щом ви трябва, направете си го вие», но това би бил бунт. Днес все по-често се сблъскваме със ситуации, когато казваме на детето – «трябва», а то ни гледа заинтересовано, спокойно, уважително, без капчица протест и пита: «Защо?» За тях «трябва» изгуби своята мотивираща сила. Докато не им обясним защо, те не включват своя вътрешен волеви механизъм.
– Нима родителите пропуснаха нещо важно?
– Не, средата се промени. Светът стана прагматичен, именно в посока достигане на целите. Днес всяко действие трябва да има цел и да води до резултат.
– И не е свидетелство за понижаване на авторитета на възрастния?
– Не, децата дори прекалено ни уважават, просто всеки път искрено се опитват да разберат – защо?
Ако им обясним защо, те ще кажат: да, ясно и ще го направят. Даже няма да търсят личната изгода, за тях е важно да разберат назначението на действието. Смятам, че това също е следствие от цифровата култура – там всичко е целенасочено и логично построено. Този прагматизъм е характерен за съвременната култура, и то съвсем не в примитивен смисъл – удовлетворение на своте потребности, а в широк: като целенасоченост.
Сега за децата нормата не се състои в това, че умните възрастни им казват как трябва и те го правят. За тях е нормално да го направят, когато разберат смисъла му. Дори на най-малките деца е необходимо да се обяснява предназначението на всяка една норма: защо сме решили, че това е правилно, достойно, добро, защо е прието именно така, а не иначе? Но ние, възрастните абсолютно не сме готови да говорим по тези въпроси.
Или се ядосваме и вместо обяснение правим прогнози какво ще стане, ако детето не направи нещо, или го заплашваме, или се разстройваме и започваме да отправяме заклинания от типа «Когато пораснеш, ще разбереш», «Ти не ме уважаваш», «Защо спориш?» Не, те не спорят. И ни уважават. И не искат да ни изкарат извън нерви. И не тропат с крак. Те действително искат да разберат – защо.
Възрастта не е повод за уважение
– Много възрастни, особено учители, се жалват, че днешните деца гледат на тях не отдолу нагоре, както ние с вас и даже не като на равни, а отгоре надолу. Ситуацията е необичайна и те не знаят как да постъпят и как да продължат да работят с тези деца.
– Децата се измъкват от натиска именно защото възрастните се опитват да ги притискат. От своя страна, възрастните приемат изплъзването като неуважение. «Ти не ме слушаш, значи, не ме уважаваш» – сблъсквали сме се с този постулат още в детската градина. Абсолютна несправедливост по отношение към децата. «Той прави всичко напук» – ето ви още една формулировка. Удивително е, когато така се говори за тригодишно дете и следват обяснения, колко е разглезено, злобно или капризно.
– Когато става дума за училище, може ли това «неуважение» да е естествена реакция на детето, че тук му е скучно и училището не е неговият формат? Защо тогава то да се обръща с огромно уважение към възрастните?
– Ето ви още едно важно нещо, което ни помага да разберем съвременните деца. Колкото по-висш е интелектът, толкова по-малко безусловно приема другия от статусна гледна точка – той трябва да има повод да го уважава.
Хората с висок интелект са склонни към равноправие, те по презумпция смятат всички за равни и за да уважават някого, тоест да го възприемат като заслужаващ особено отношение, този човек трябва да притежава някакви специални качества. Ако аз разбирам, че сте умен, специалист в някоя област, експерт, аз разбирам и защо да ви уважавам.
Даже децата с висок интелект очакват, че ще направим нещо такова. Самият факт, че някой е възрастен не ги кара да изпитват уважение към него. За съвременните деца възрастта не е повод за особено отношение, именно защото повечето от тях са с ниво на интелект, по-високо от средното. Спомнете си нашето детство – надарените деца винаги са ни се стрували странни. За тях казваха, че не признават авторитети, но понеже днес те стават все повече, то това непризнаване се смята за нормално.
Тези деца притежават значително повече достойнство
– Какви трябва да бъдат жизнените ориентири на съвременните деца? Ние имахме стройна логическа верига «добри оценки – институт – добра работа – успешен живот», която не предизвикваше никакви съмнения. Но днес тази стройна система се разбива в пух и прах. Например, за някои добрата работа съвсем не означава успешен живот, за тях успехът е живот в щата Гоа и дистанционна работа, която им носи удовлетворение.
– Да, те вече имат съвършено различни ценности. За вашето дете например, може да бъде желана цел всяка година да сменя работното си място и то в различни сфери. Всичко се промени и децата разбраха, че ние най-безсрамно лъжем, когато твърдим, че връзките „добри оценки – институт – работа – щастие” са закономерни.
– Безсмислено ли е вече да ги заплашваме, че ако не завършат висше образование ще станат чистачи?
– Да, разбира се. Аз смятам, че това е прекрасно, защото вече можем да възпитаваме, опирайки се на достойнството и уважението, а не на послушанието и принудата. Като родители ние имаме просто потресаващ шанс!
В тези деца аз виждам значително повече собствено достойнство, отколкото у нас самите и то не е възпитано от нас, то им идва отвътре. Лично аз много ги харесвам. Единственото, което ме огорчава е, че престанаха да се бунтуват. Помня как се бунтуваха младежите в началото на деветдесетте и колко интересно ми беше с тях. Но с тези е интересно по различен начин.
– Защо се случи така? Може би те не са разрушители, а съзидатели?
–Казват, че това поколение – поколението на милениума е по-малко ориентирано към конкуренцията и социалните постижения и повече към самореализацията и нейното осмисляне. Но проблемът е, че ако ние не им дадем различни културни образци на самореализация, то всичко може да се превърне в нещо достатъчно примитивно. Според мен, образованието трябва да им даде способности, компетенции и разнообразни образци за реализация, защото именно това ги интересува.
– Според мен, пред родителите, които днес са по на 30 – 40 години стои неразрешима задача: каква насока биха могли да дадат на своето дете от XXI век те, които са все още в XVI век? Струва ми се, че за нашите родители беше по-лесно и удобно: пред всеки от нас имаше „морковче” – елитен ВУЗ, а днес тази ценност е доста съмнителна.
– Не съм против да се разговаря с детето за добър университет, но ми се струва, че трябва да се говори за него не като за гаранция за добра работа и щастлив живот, а за това, какво дава той днес.
Университетът не дава професия, но развива способности да се решават задачи. Детето прекрасно разбира, че добър образователен резултат от университета ще е неговото мислене, което или се формира по време на следването или не се формира никога.
Затова е нужно да се използват всички възможности, които университетът предлага. Как да се избере научен ръководител? Как да се подредят приоритетите? Как да се търси работа? Как да се подготви лична презентация? Отново все същият съвременен въпрос: защо? Защо да се учи в университет? За да се даде още малко време за развитие и формиране на онези компетенции, които ще се превърнат в капитал. Умението да се мисли е капитал, формиран от висшето образование, което вече не дава професия.
– Всички поколения родители искат едно за своите деца – да бъдат щастливи, само че понятието за щастие у всяко едно от тях е различно. Как да постъпя аз днес, какво да предам на детето си?
– Във всички времена
за детето щастие е чувстото, че е обичано, усещането за здрава опора, свобода, липса на страх и способност да мисли широко.
Тук задачата на родителите не е инструментална, те са длъжни да помогнат за развитието на чувство за собствено достойнство, на усещане за свобода и защита едновременно.
Научете ги да вършат десет неща едновременно
– Какво още е различното при тези деца, освен прагматизмът и желанието във всичко да намират целесъобразност?
– Те чувстват пространството по различен начин. Засега не зная доколко това е опасно, но те много добре разбират, че целият свят е в джоба им, за тях няма граници, те лесно преминават от реалността във виртуалността и обратно. Всичко това ги прави други хора, различни от нас. Тяхното мислене е по-гъвкаво, защото светът ги принуждава да вършат по много неща едновременно. Нужно е много бързо превключване, вникване във всеки проект. Те мислят много бързо и затова не винаги продуктивно.
– На какво можем да научим такива деца, как да им помогнем да станат по-продуктивни?
– В условията на много задачи и на бързата смяна на видовете дейност – на тайм-мениджмънт, съсредоточаване и умение за концентрация.
– Тоест, да не им говорим, че това е лошо и да не ги принуждаваме да изпълняват задачите си една след друга, «първо си допиши упражнението, а след това се занимавай с телефона»?
– Според мен, при тях това е вече демоде.
Просто трябва да ги учим да успяват да изпълняват всичките си задачи по най-ефективния начин. Да им обясним, че няма нищо лошо, ако по време на домашното се отвличат с телефона, но е важно да могат да се върнат отново на мястото, докъдето са стигнали. Трябва да ги обучаваме на организация на дейността им в новите условия на решаване на много задачи едновременно.
– Но ние самите не го умеем.
– Действително не го умеем. Именно затова са необходими професионални педагози, родителите не биха се справили сами. Аз приветствам факта, че в образованието дойдоха много хора от бизнеса, бизнес-консултирането и бизнес-тренингите.
В бизнеса никой не смята, че справянето с много задачи наведнъж е нещо лошо, там ще измислят как действително да ги решат по най-добрия и ефективен начин. Те учат децата на тайм-мениджмънт, а учителят изисква: «Не, докато не си решиш задачата, не смей да мислиш за нищо друго!» За учителя е важна последователността, докато за бизнесмена тя отдавна не е важна. Те помагат на децата с технологиите, които вече работят в бизнеса и които е задължително да навлязат и в училище.
Научете ги да почиват
– Къде още тези деца се нуждаят от помощ?
– Понеже те се занимават с много неща едновременно и бързо превключват от една задача на друга трябва да ги учим да почиват. Понякога те прекаляват с експлоатацията на мозъка си. Замислих се по този въпрос, когато един от приятелите на дъщеря ми се забърка с наркотици. Познавах момчето и бях сигурна, че е добро дете. Започнах да търся причините за неприятностите му. Оказа се, че е искал да бъде активен по няколко дни и да успее навсякъде. Започнал да взема стимуланти и резултатът се оказа плачевен. Затова е задължително да ги учим да си почиват и да се отпускат.
– Как?
– Да им създаваме навици, инструменти. Например, в японските училища е задължителен курсът по медитация.
– При тях не сработва ли естественият механизъм, който казва: «Стоп, мозъкът е уморен, иска почивка»?
– До 10, до 12 години – да, но след това не. А при силна мотивация този механизъм въобще престава да работи.
– Според мен, това, за което говорите се проявява и у възрастните. Много от нас също работят на няколко места и забравят да почиват. Престанахме да възприемаме големи текстове, оплакваме се от лоша памет и липса на концентрация…
– Да, това е глобален процес. Аз успях да се приспособя към новата ситуация, за разлика от много мои връстници, но също усещам, че не всичко запомням защото обемът пинформация, който трябва да запомня, е много повече от нормалния.
Но не си струва да се сравняваме с децата защото при нас работата върху много задачи едновременно е заучена – светът ни я предложи когато вече бяхме пораснали, а те нямат избор, за тях тя вече е норма.
Помня как преди 25 години моята майка реагираше с ужас по повод дъщеря ми: «Боже мой, тя е на две години, а вече пуска телевизора». За нея беше чудо, защото тя въобще не можеше да разбере кое копче за какво е. По същия начин днес аз наблюдавам как моите едногодишни племенници успешно боравят с телефона.
Наскоро срещнах семейство с бебе на около седем месеца. Родителите му показваха снимки от таблета. Седях и мислех, че тук нещо не е както трябва, но виждах, как това бебе сканира снимките с поглед. Нещо което децата преди 25 години не умееха. Окончателно се убедих, че светът се променя.
Тези днешни 4-, 5- , 6-месечни деца растат по друг начин, те ще живеят в друг свят, навярно се готвят за чипове, които ще им бъдат имплантирани. Няма нищо страшно, но нашата задача си остава същата: да им помогнем да бъдат щастливи в новия свят, в който навлизат.
Помогнете им да разберат какво означават близки отношения
– Вече говорихме за слабите места при съвремените деца в рационален и когнитивен план, а има ли нещо в емоционалната, социалната и нравствената сфера, в което те се „отпускат“ защото са нови и различни?
– Да, разбира се. В социален план – засега това е само моя хипотеза като социален психолог –
Те са загубили границите на близост. Понеже имат много виртуални приятели, при тях липсва разбирането на критериите за интимност по отношение на човека, когото наричат приятел. Те имат много контакти, зад които изчезват близостта и откритостта един към друг. Другият вариант е, когато те са открити с всички, смятат всички за приятели или емоционално не достигат до дружбата. Според мен, единствената помощ е родителите сами да са близки с децата си, да им предават своя опит, да демонстрират какво е истинска близост, а не само да живеят под един покрив.
– И да показват личен пример как изглеждат отношенията с приятелите? Ето нашите близки приятели, те ни гостуват през седмица, заедно почиваме, седим около огъня, пеем песни, свирим на китара, помагаме си…
– Да, така се отнасяме към тях, те са ни скъпи. Нека детето вижда нашата близост, вижда как защитаваме приятелите си, как им се доверяваме. Хубаво е да поощряваме техните добри отношения с връстниците, да им помагаме да ги виждат в дълбочина. Заради множеството контакти в социалните мрежи, те са леко изгубени.
Още една разлика между тях и нас – те са много по-малко индивидуалисти от нас, защото те по-лесно формират около себе си социална общност. Това си е само тяхно умение, не да се включват в общност, а да я създават, да намират своите, да се свързват с тях.
– Но това е виртуално съобщество.
– Няма значение, важното е, че имат възможност да намерят своите. Но в действителност губят реалната близост.
Обяснете кое е добро и кое зло
– Съвременните деца имат ли проблеми с нравствените понятия?
– Да, наблюдаваме сериозни промени по отношение на ценностите. Ето, расте дете в добро семейство. До училище то се намира в един вид ценностна оранжерия: у нас е така, у нас така е прието, у нас е хубаво. Ако случайно детето се сблъска с нещо лошо, то веднага се връща обратно в оранжерията, повече не му се позволява да общува с лошите. За известен период от време то живее в тази ценностна оранжерия и това е хубаво.
Но идва време за училище и детето се убеждава, че всички живеят по свой начин. В семейството му е говорено, че хората са различни, обяснявали са кое е добро и кое лошо. В тийнейджърска възраст порасналото според него, дете вече се опитва да повишава тон на родителите си: «Вие живеете неправилно! Никога няма да живея като вас!». По принцип това е бунт срещу нормата. Доброто и умно семейство не спори, а отвръща спокойно: «Разбира се, ние те обичаме, ти си се бунтувай, а ние ще почакаме».
Разумната майка разширява пространството, но в един момент застава на вратата и казва: «Няма да те пусна!» Младежът отстъпва, убеден, че действително не трябва да прави това, което му забраняват.
След като порасне, той изведнъж разбира, че иска да построи своето семейство по модела на родителското. Той вече има свой опит, опит в отношенията с чуждия такъв, опит в бунта и вече е сигурен, че в собственото си семейство се чувства добре.
През деветдесетте и в началото на новия век израстнаха твърде много деца, които по ред причини нямаха всичко това. Защото родителите или от страх, или от липса на разбирателство, или от липса на време не им изградиха такъв ценностен свят.
Но тийнейджърите винаги са правили така
– Психолозите твърдят, че игрите със смъртта и екстремалните увлечения при съвременните деца са прекалено популярни. Може би защото те са подменили своя протест с някакви прости неща: «няма да нося тази шапка», и това им е било достатъчно за доказването на собственото «Аз». По принцип, много родители престанаха да възпитават децата си в най-простия смисъл на думата, престанаха да обясняват кое е добро и кое – зло.
–Аз мислех, че това е съзнателно желание на нашето поколение родители да дадем на децата си максимум свобода.
– Смятам, че някои от нас съзнателно позволиха, но други толкова много работиха, че просто нямаха време за децата си. Затова и сега пораснаха деца, които нямат опит в нормално ценностно израстване.
На мен лично не ми е ясно как те ще строят своите ценности. Не мисля, че ще се превърнат в безнравствени личности, но е очевидно, че тяхното запознанство с ценностите и изграждането на собствена система ще се случва по друг начин. Как? Не зная. Как те ще възпитават собствените си деца, нямайки опит от своето детство? Намираме се в съвършено нова ситуация. Може би ролята на образованието е точно в това – да помогне на децата да открият за себе си този нов ценнностен свят.
– По принцип, литературата като учебен предмет не трябва ли да се занимава точно с това?
– Само че ценностите не търпят назиданията, те се нуждаят от съпреживяване и съчувствие. Ценностите винаги са отношение. Затова не е достатъчно да обясним какво чувства тук Пиер, а какво Наташа. Прекомерната назидателност при наличие на вътрешна пустота у детето по никакъв начин не може да е конструктивна. Нужно е да търсим други форми.
Аз харесвам така наречената социална практика. В Германия посетих елитно училище. Тези сити благополучни германски ученици в горния курс имат три задължителни социални практики. Първата година да работят в детски градини, втората в страшни места – хосписи, домове за деца с увреждания и т.н. През третата година вече сами избират мястото си за практика след като са се обосновали защо.
– Това какво им дава?
– Детето трябва да се включи в дейност, която е ценностна по същество. В тези заведения те нямат друга цел, освен да помагат. Това е среща със себе си и честен отговор на въпроса – Какво правя тук? Как реагирам на това, което виждам? Какво изпитвам, когато се грижа за човек във вегетативно състояние? От тях никой не изисква резултат, там няма съревнование, основният въпрос е – Как ти се отнасяш към всичко наоколо? Естествено, възрастните много разговарят с тях.
Затова приветствам всякакъв вид доброволчески детски движения, разбира се с участието на умни възрастни. Според мен, това е една от най-мощните форми за ценностно развитие в училище.
– И аз поддържам, но не ми харесва идеята да бъдат въведени добороволчески книжки и да се повишават оценките от ДЗИ за участие в благотворителни мероприятия.
– Тове е протестантска култура и аз също не съм сигурна как ще я пренесем в Русия. За Европа е нормално: вършиш добри дела и получаваш добра оценка. Изгодно е да си добър – това е позиция на протестантската етика, която за православната култура не е съвсем обичайна. При нас е въпрос на убеждения и вяра. Да бъдеш добър – естествено ли е или изгодно? За православните в по-голяма степен е естествено… Може би затова добрите са толкова малко.
Има ли още особености, които трябва да имаме предвид
– Тези деца имат ли и други особености, за които ние, родителите трябва да знаем?
– Имат разбира се, дребни, но интересни отличия. Например расте броят на левичарите.
– Но не защото престанахме да ги принуждаваме да работят с дясната ръка?
– Не – просто се раждат повече левичари. Левичарят е по-миролюбив, по-емоционален, склонен е към сътрудничество. Десничарите са по-агресивни в широкия смисъл на думата и по-конкурентноспособни. Истинските левичари, тези, които не са били принуждавани да станат десничари по принцип са по-миролюбиви.
– А тези, които са били научени?
– Извинете, но те са нещастни.
– Защо?
– Защото не са им позволили да се развиват естествено. За съжаление, ние престанахме да ги принуждаваме да си служат с дясната ръка едва в края на XX век.
– Добре ли е това за тях?
– Прекрасно е. Престанахме да се опитваме да ги пречупим, признахме, че те са прави. Благодарение на това климатът в света започна да се променя, защото естественият левичар има своя представа за света. А сега, освен всичко друго, започнаха и да се раждат повече левичари. Днес на планетата всеки седми е левичар, а преди беше всеки десети.
Левичарите възприемат информацията по друг начин. Ние не ги принуждаваме да сменят ръцете си, но те продължават да не мислят в логическа верига, а в цялостни схеми. Те трябва веднага да разберат цялата рамка, за да могат след това да си изяснят връзките. Ако им подаваме информацията на фрагменти, те не могат да я задържат. На тях са им нужни зрителни модели, стрелки, картинки.
– Какво още?
– Сред подрастващите има много сови. Те не са станали такива принудително, просто за тях това е по-органичен физиологичен ритъм и нощта при тях е период на изключителна активност на мозъка.
Раждат се все повече деца с вечерна или нощна активност. Но, на практика се получава, че времето на най-висока продуктивност те отдават на социалните мрежи и комиксите, а ние ги учим тогава, когато те фактически спят.
Възможно е дори това да е причината за тяхното послушание в училище. Те просто не са се събудили. Вече се провеждат експерименти за вечерно обучение на ученици в последните класове. Резултатите са добри, но пък е трудно за учителите. Децата спят до обяд, в 16 часа отиват на училище и до 23 часа са в отлична кондиция. Лягат си към 1 часа и стават отново на обяд.
– Все пак съвременният свят без граници може да им преложи много – например да търгуват на борсата в Токио, където вече е ден, а при нас е все още нощ.
– Разбира се. Много индийци работят в Америка като програмисти…
– Все пак, каква е причината за тези изменения – левичари, сови?
– Все още никой не може да каже. Ние просто отчитаме факта, че те стават все повече. Важно е да намерим причината, но аз имам по-конструктивно предложение. Щом те стават все повече, то нека мислим как да им помогнем да бъдат щастливи.
Ксения Кнорре Дмитриева
Превод: презвитера Жанета Дилкова – Дановска
Източник: www.pravmir.ru
