Ако мама принадлежи само на мен – аз съм цар и бог.
Но за съжаление “аз съм цар” е нарцистично разстройство на личността, а “аз съм бог” е психоза.
И към мъжа си ще тегнеш, и той ще господарува над тебе.… (Бит. 3:16)
Когато твърдим, че Бог е създал мъжа и жената, то имаме ли предвид, че нашият Отец е създал две различни тела? А имаме ли предвид как тези тела оказват влияние на душата? Ние говорим за два различни начина да се обича: мъжки и женски. Съответно, говорим за мъжка и женска позиция, за различно поведение в любовта. Как се формира мъжката позиция? Какви са основните етапи на формиране на мъжествеността?
Родом от детството
Формирането на мъжката нагласа и поведение, както и женската, започва от отношенията с майката. Любовта на детето към нея лежи в основата на способността му да обича в течение на целия му живот. Всички бъдещи отношения с другите са заместване и развитие на любовта към майката.
Френският философ и психиатър Жак Лакан пише:
“Човешкото възприятие на реалността задължително се подчинява на следното предварително условие: субектът винаги се намира в процес на търсене на обекта на своето желание (формирано на основата на отношенията с майката)… И принципът на реалността се състои в това, че този субект никога не намира точно този обект. Субектът винаги намира само друг обект, приблизително съответстващ на тези потребности”.
Затова и особеностите на отношенията с майката влияят на всички последващи отношения, а умението да се замества майката трябва да бъде изграждано и изучавано.
Съществуват хора, които не са успели да преминат от майката към друг значим човек, тоест тяхната любов е останала фиксирана върху майката. След смъртта на майката те преживяват не просто нормална скръб, изпитвана в такъв тежък момент, а губят желанието да продължат, губят смисъла на своя живот. Някои се решават на самоубийство, други преживяват сериозни разрушителни психосоматични заболявания.
Как се формира това умение да се замести майката?
Бащата и неговата основна функция при възпитанието на детето
Ето тук се срещаме с първата важна функция на бащата. Много от нас смятат, че функцията на бащата е да се включи в живота на детето след тригодишна възраст, или да го социализира, или да играе ролята на старши помощник на майката в грижата за детето. Всичко това е прекрасно. Но основната функция е друга. Лакан говори за “метафората баща”. Той казва, че метафората не е сравнение, а означаващо, което идва да замести друго означаващо.
Тоест, означаващото баща трябва да дойде на мястото на означаващото майка. Че детето не е готово да замени означаващото майка, може да е видно от това, че то нарича мама всички: и бабата, и лелята, и възпитателката в детската градина. Околните приемат с умиление този факт, но те не разбират, че тук зрее проблем.
Повтарям: означаващото баща трябва да дойде на мястото на означаващото мама. След това детето вече ще е готово да премине и към други означаващи: приятел, брат, сестра, любима, любим.
Какво е нужно за заместването на означаващото майка? Фигурата на майката трябва да престане да бъде тотално значима. Разбира се, това не значи, че тя трябва да стане незначима, а че тази фигура трябва да изгуби своята всеобхватност, тотална грандиозност и да си остане просто значима и любима. С други думи, трябва да си отиде мистично-магическият елемент при възприемането на майката, който е намерил своя израз в: “Майката е свята”. Ако се обърнем към заповедта за почитта към родителите, то е важно да си припомним, че пред нея е заповедта за несътворяване на кумири. Даряването на майката с всемогъщество е един от естествените етапи от развитието на детето. Хубаво е да помогнем на детето не само да се насити на този етап, но и да успее да премине към следващия, където майката е важна, но не е магически грандиозна и където важен вече е и бащата.
Ето ви историята на 26-годишния Константин. Той описваше майка си като изтънчена, интелигентна, ранима жена, която страда от неразбирането и нечувствителността на бащата. А баща си наричаше хладен и безчувствен. В процеса на работата ни Константин започна да забелязва, че майката не е изслушвала него или бащата; да забелязва и своите страдания по този повод. Но преминавайки към страховете си от тези наблюдения, сам се спираше с думите: “Нямам право да критикувам майка си”. При опита да изясни: “Откъде го знаете?”, Константин си спомняше, как неговите детски опити да не се съгласява с майка си или да изказва недоволство винаги са завършвали с нейната бурна емоционална реакция (Как смееш да не се съгласяваш с мен?!) и неговото чувство за непоносима вина пред нея.
Константин дойде при мен заради отношенията му с момичетата, които, както се изясни, винаги се развиват по един и същ сценарий. На стадия запознанство неговата избраница му се струвала почти светица, предизвиквайки у него чувство на искрено благоговение. Когато се опознаели по-близо и започвало ухажването, колкото по-дълго траело, толкова повече момичето дразнело Константин. Той можеше прекалено дълго да описва недостатъците и както му се струваше “ужасните проблеми” на момичетата. В края на краищата разбрах, че този процес му доставя истинско удоволствие. Защо? Но нека се върнем първо към ролята на бащата, а после ще поговорим за феномена, с който се сблъскахме при Константин.
Мястото на бащата в семейната система
Добре, къде е мястото на бащата в семейството? За да може да замести майката, той трябва да стане също толкова важен за детето, както и тя (нищо, че прието буквално е невъзможно). За да стане важен в очите на детето, преди това той трябва да е важен в очите на майката. Не става дума за грандиозност и тотално превъзходство. Става дума, че майката трябва да чувства вътрешен дефицит, да разбира, че нещо не и достига. С чувството за този недостиг тя се обръща към съпруга. Нейният интерес е насочен към мъжа, към бащата на детето. Детето, виждайки, че такава важна за него фигура също има недостатъци, разбира, че тя не е всемогъща. Виждайки с какъв интерес мама посреща татко, как светят очите и, детето разбира: “Ето кой, освен мен, я интересува. Ето кой е важен за нея”. Важен за важната – значи той е главният. Така любовта изгражда йерархията.
За много от нас понятието семейна йерархия препраща към неравенството, деспотизма или остарелите културни рамки, които ние не сме срещали и не бихме могли да възпроизведем. Но става дума за друго. Става дума за това, че мъжът е желан от жената, и за неговия жив отклик на това желание. Бащата автоматично поставя граници на правото на обладание на майката, затова и той трябва да се старае да запази своята йерархическа позиция.
Защо детето смята, че майката му принадлежи и защо майките несъзнателно, а често и съзнателно искат детето да им принадлежи? Защото, ако мама принадлежи само на мен – аз съм цар и бог. Но, за съжаление “Аз съм цар” е нарцистично разстройство на личността, а “Аз съм бог” е психоза.
Резюмирайки, ще повторя, че семейната йерархия не подразбира тотално превъзходство на бащата или буквална подвластност на съпругата. Става дума за това, че бащата застава над майката и установява забрана. Затова е по-точно да говорим не за йерархия, а за бащина йерархическа позиция. Но, разбира се, ако майката го иска.
Дефицитът на бащата и неговите последствия
Жак Лакан пише, че ако по-рано всички проблеми са били свързани с властния, деспотичен баща, то днес наблюдаваме обратното – те са свързани със слабия, дефицитен баща, който не може да наложи забрана. Например, до определена възраст е удобно детето да спи с майката. Но често виждаме 5 – 6 годишни деца в леглата на майките. Сетихте ли се къде спи бащата? Естествено, че в детската стая. Той е заел мястото на детето. А чие място е заело детето? Разбира се, буквално то не може да заеме мястото на съпруга. Затова то се изживява като господар на мама и се държи като такъв. Такова дете командва майка си и не реагира на нейните забележки.
Дефицит на бащинска функция се ражда и заради недостатъчната заинтересованост на майката от бащата; тогава, когато мъжът за жената е нежелан и нелюбим.
Така се е случило и в живота на Константин. Това му е попречило да се развива по пътя на мъжествеността. За него да стане мъж е означавало да стане някакво неуважаемо и презирано от майката същество. “Мъжището”, което я довежда до сълзи.
Същевременно важността на майчината фигура се поддържа от претенциите на самата майка, когато тя разрешава на детето да се обръща към нея само откъм положителната си страна. Това води до разделяне на психическия му живот на полюси “плюс” и “минус” в отношението му към майката и жената въобще. В отношенията с жените не се формират умения да се обича цялостно. Да обича нейните достойнства и милостиво да се отнася към недостатъците — но майка му не е имала такива. “Майката е свята”. На детето е забранено да изказва недоволство от нея, нейните действия са извън всякакво съмнение. А пък да критикува – невъзможно, нищо че под критика се разбира умението да се съмняваме, да поставяме въпроси, да не се съгласяваме с чуждия начин на мислене. На детето е забранено да транслира своите сложни емоционални състояния по отношение на майката.
Точно по този начин Константин се е опитвал да гради своята любов към жената до него. От плюс към минус. От възхищение към ненавист. Но проблемът е в това, че колкото по-близка му е ставала жената, толкова повече към нея са били насочвани ненавист и презрение, понеже неизживяният “минус” с майката се е стремял към реализация с друга жена. “Всичко това, което не съм изживял с майка си, всички тези бунтове и обиди, които не съм изразил към нея, ще ги прехвърля върху теб”.
Приемането на сложните чувства към майката не означава ненавист
Какво означава да приемем своето отношение към майката? За много от нас да приемем своите сложни състояния и чувства означава да си признаем, че тези състояния са добри и е нужно да ги реализираме (да се скараме, да излеем злобата си). Но в действителност приемане означава приемане за себе си, а не принуда другите да признаят, че имам право да съм лош с тях, че в мен бушуват такива страсти и аз ги преживявам точно сега. Тук няма нищо, което не предполага подготовката за изповед при свещеника.
Нужно е да извършим един вид вътрешен одит на чувствата си, като анализираме отделно всяко едно преживяване. Трябва ни рефлексивна, изследователска позиция по отношение на своите преживявания, а не състояние на давещ се в своите собствени чувства. Християнството ни учи, че грехът е непопадане в целта. С други думи, силата на душата може да е много полезна, стига да не се е заблудила.
Рефлексивната позиция дава възможност да се намери основата на заблудилата се сила, да се установи контакт с нея и да се промени нейната посока.
А може би тези сложни емоции са реакция на нещо прекалено от страна на майката? Тогава вече майката не попада в целта, а нейната задача е да изслушва детето и съпруга си.
Случай от практиката
При мен на прием бе семейна двойка. Съпругата се оплакваше от тримата си вече възрастни синове: колко са безволеви, не искат да работят. “Купихме три апартамента, направихме ремонт, но те не искат да живеят в тях, защото там трябва да правят всичко сами – да чистят, да готвят, да плащат сметки”. След това започнаха жалби от поведението на съпруга, който никога не е бил включен във възпитанието на децата. С отсъстващ поглед съпругът мълча в течение на няколко сеанса. Отговаряше: “Не знам”, “Не помня”, “Нека жена ми говори”. Ясно беше, че жената е уморена от товара, който е приела да носи сама.
В процеса на работа мъжът постепенно започна да се включва. Ето историята от негова гледна точка. “При възпитанието на първия син забелязах, че съпругата ми е прекалено мека с него. Не виждаше границата между грижата и вършенето на всичко вместо него. Моите опити за намеса завършваха със скандали и упреци. Все повече обръщах внимание на работата си. Тя не възразяваше. Осигурявах семейството и това устройваше всички.
Когато поотрасна, тя му угаждаше във всичко. Ядеше където иска, хвърляше вещите си където му попадне. Моите забележки се посрещаха с истерия. Понякога посягаше с юмруци, а опитите ми да го успокоя бяха наричани жестокост към детето. И до днес не приема никаква забележка, продължава да използва юмруците си. Вторият и третият син се възпитаваха по същия начин, но аз вече не се намесвах. Според мен, майка им за тях вече не е нищо повече от обслужващ персонал”.
Тези младежи проявяваха агресия към жени, които отказваха да ги обслужват така, както го прави майка им.
Да приемем сложността на другия
Сергей Аверинцев пише, че протестантският теолог Дитрих Бонхафер, който се е занимавал с теология в хитлеристки затвор и към края на войната е бил обесен, е казвал, че най-безупречният начин да преживеем опита на Трансцендентния е да приемем “Аза” на другия. Тази теза е в съгласие с 25 глава от Евангелието от Матея. Всеки друг, именно по силата на своята различност ни дарява преживяването на Бога. От гледна точка на сартъровския персонаж, по същата причина той ни дарява и преживяването на ада.
Струва си да си припомним, че когато попитали Христос кой е нашият ближен, той отговорил с притчата за милосърдния самарянин (Лука 10, 29–37), тоест за милосърдния чужденец.
Аверинцев ни показва, че според самия Христос, отношенията с ближния не могат да бъдат прости, важно е да се приеме чужденеца, тоест другия, различния, в нещо чужд и непонятен. Затова отношенията между двама ближни, но различни, например, между майката и детето, не могат да са прости и хармонични. Важно е да се приема тази сложност на другия, да се приема, че несъгласието и протестът са неизбежни и са в реда на нещата.
Трябва да се прави място на другия, но и в същото време да се поставят граници. Например: “Ти можеш да говориш за своя гняв, но без да ме наскърбяваш”. Затова и съществува така нареченото “Аз-съобщение”: “Аз съм гневен, защото не съм съгласен с твоето решение”. Това изобщо не е равносилно на: “Каква си глупачка”.
Венец на развитието на мъжката позиция е възможността съпругът да стане грижлив и любящ баща, като не бъде фиксиран към това в някоя инфантилна фаза от своето развитие, защото тогава е неизбежна завистта и конкуренцията между него и собствените му деца.
Нека обобщим
Как да избегнем фиксацията и какво ни пречи? Желанието на детето мама да принадлежи единствено на него, да се грижи и занимава само с него и желанието на майката да бъде всичко за детето може да роди толкова надеждна връзка, която да не успеят да развържат нито годините, нито другите хора. Затова любовта на майката към бащата, насочването на нейните желания към бащата показват на детето: “Ти не си мой господар. Аз не ти принадлежа. Аз имам и други желания. И те са насочени към моя съпруг и твой баща”. Това помага на момченцето да разбере, че да стане такъв като баща си означава да получи любовта на майката. Така расте авторитетът на бащата.
Задачата на бащата е да даде на момчето да разбере, че мама не е негова собственост. Той може да каже: “Това е моята любима жена. Ти вече не си бебе, затова вече аз ще спя в едно легло с нея. Когато станеш възрастен и достатъчно силен, ще си намериш такава красива и умна жена като мама. Но засега ще спиш сам в своето детско креватче”. В този момент определена част от любовта на детето се насочва към бъдещето. Тази любов ще му помогне да търси своята любима – толкова прекрасна, колкото е мама.
Но и мама трябва да разбира, че любовта на детето не може да и замести целия свят, както и тя не може да замести целия свят за детето си. Важно е да очертае границите на своята функция в живота му и да не се стреми да бъде за него идеална, да му разрешава да изказва недоволство, несъгласие, да проявява инициатива.
Често ме питат: “Какво да правя, когато възпитавам детето си без баща?”. Функцията на бащата може да изпълни някой друг значим мъж. Разбира се, не като баща. Например, майката може да говори на детето, че тя одобрява поведението, образа на този или онзи мъж, показвайки, че тя би искала то да им подражава. Така момчето ще се научи да избира за себе си и други мъжки образци за идентификация. Показвайки на детето своя интерес към работата си, към духовния живот, майката му дава да разбере, че не принадлежи само на него.
Анастасия Бондарук
Превод: презвитера Жанета Дилкова – Дановска
Източник: matrony.ru
