И ако наистина е много важно и две жени молят Трета да спаси дете, Тя не може да не откликне.
Лежа за задържане в селска болница на седем хиляди километра от Москва. Дървеничка такава, всичко на всичко няколко стаи. Тиха и уютна. Селцето е малко, всички се познават. Мен също ме познават. За три години успях да изуча куп дечица. Почивам си, чета книги и си бъбря с жените от стаята. Знам, че нося момиче. Всички казват, че е момче. Не споря, няма смисъл, аз си знам, че е момиче. Знам, че е с кестенява коса и кафяви очи. Преди четири месеца се събудих, погледнах тъмното небе и видях падаща звезда. От този момент знаех, че съм бременна с тъмнооко момиченце. Защо да споря, все ми е едно какво казват.
В болницата се суетят, докарали са някого в тежко състояние. Това е събитие. Всички се вълнуват. В стаята влиза санитарката с кофа и парцал. Досаждаме ѝ и я разпитваме.
„Няма да умре. Не се тревожете. Олга е там. При Олга не умират.“
Олга е селската медицинска сестра, крехка кльощава блондинка, гръмогласна грубиянка, която се носи из болницата като вихър. Тя не може да ходи, може само да се носи, да крещи на санитарките, че лошо са хлорирали тоалетните, да юрка мъжете, че пушат и нарушават правилника на болницата.
Понякога идва да побъбрим. С нас ѝ е интересно. От четири болни в стаята две не сме от селото, пришълки сме. От друг свят. И тя мечтае за друг свят. Тук се чувства чужда. Олга не може да се примири с унилата селска действителност. Разказва ни, че се среща с един старши–лейтенант от съседния гарнизон и че най-вероятно ще замине с него. Ние пък се преструваме, че вярваме в щастливата развръзка на нейния роман. Олга е на тридесет и пет, лейтенантът на двадесет и седем. Олга има четиринадестгодишен син и болен баща, който не вярва в щастливата развръзка, нито пък се преструва. На Олга ѝ е мъчно, че той не вярва в светлото ѝ бъдеще и че ще напусне селото.
Олга е легенда. Когато тя е на смяна, болните не умират; дори и отдавна да им е дошло времето, някак си се изхитряват да дочакат края на смяната ѝ и умират след това, когато си е тръгнала. Когато седи до безнадеждно болен, изглежда сякаш излива като поток своята жизнена енергия във фунията на отиващия си живот. И някои от тях се отказват да умират и после ѝ благодарят.
Понякого остава извънредно в болницата, за да не позволи на някого да умре. По някакъв начин знае на кого му е време, а кой още трябва да почака.
Минали са два месеца откакто лежа за задържане. Карат ме в болницата в дванадесет през нощта с контракции. Контракциите са през пет минути. Всичко ми е ясно. Това е второто ми дете. Двадесет и шеста седмица на бременността. На нероденото ми тъмнооко момиченце му остават да живее само няколко часа. Гинекологът си е у дома. Не ѝ се идва в болницата за безнадежден случай. Нощ е, ранна пролет, тъмно и студено. Приема ме акушерката, майка на моя бивша ученичка. Чувам как се обажда у дома на лекарката. Микрофонът на древния телефонен апарат гърми така, че чувам целия разговор през тънката стена.
– Колко е разкритието?
– Четири пръста и половина.
– А контракциите?
– През минута.
– Защо да се разкарвам през нощта, все едно ще пометне. Оправяй се без мен.
Акушерката вози система и избягва погледа ми. Лежа в коридора, няма място, болницата е мъничка. Всичко разбирам, но не мога да се примиря, че момиченцето ми ще си отиде.
– Коя от сестрите е на смяна?
– Олга. Сега ще я събудя.
За момиченцето ми има надежда. Даже и всички да са наясно със ситуацията, на нас ни провървя. Олга е тук. Това е последното, в което вярвам. Аз вярвам в Олга.
В сестринската стая се чува суматоха.
– Защо не ме събуди веднага?
– За какво да те будя, контракциите ѝ са на една минута.
– Че това да не е твоя работа?! – Олга ругаейки се носи по коридора, проверява системата. И избягва погледа ми.
– Нищо не може да се направи, раждаш. Моли се!
Всичко разбирам, но се държа за Олга като за сребърна нишка, която свързва нашия свят с онзи от другата страна, в който стават чудеса.
– Моли се на Богородица, искай ѝ да спаси детето ти. Все едно ще го пометнеш, но може да оцелее по чудо. Аз ще се моля с теб.
– Олга, аз не знам нито една молитва.
– Аз ще казвам, ти повтаряй след мен. – Олга сяда на леглото и хваща ръката ми.
Послушно повтарям след нея думите на първата молитва в живота си. Аз не моля детето ми да остане живо. Моля се да не се ражда. Търся защита и помощ от две майки. Пресвета Дево Мария, остави ми момиченцето. Ако ми я оставиш, ще носи твоето име.
Държим се за ръце цяла нощ. Към шест сутринта контракциите спират. В осем пристига лекарката. Аз спя. Уморена съм.
– Спи ли? Това е добре. Отдавна ли пометна?
Не искам да я виждам. Тази, която ме остави през нощта на селската акушерка и на медицинската сестра. Затварям очи и се обръщам към стената. Акушерката ѝ разказва, че раждането е спряло. Водят ме на преглед. Нямам разкритие.
Ражданията не спират. Няма такова нещо. Но при Олга не умират. И ако наистина е много важно и две жени молят Трета да спаси дете, Тя не може да не откликне.
След пет години ще замина от това село. След още петнадесет ще се срещна в Москва със свои бивши ученици.
– Помните ли Олга? Успя ли да замине и да се махне от селото?
Олга се омъжила за своя лейтенант и се преместила да живее при него във военното градче.
– И пак в смяната ѝ никой не умираше?
– Не умираше.
– Така се радвам, че животът ѝ се е подредил!
Сега те избягват погледа ми. Изпратили лейтенанта в друг гарнизон. Тя трябвало да го последва малко по-късно. Минала през пощата да си вземе писмо от него, бързала за болницата. На изхода се подхлъзнала на леда, паднала на стъпалата и си счупила шийните прешлени.
Моето тъмнооко момиченце се казва Мария. Мисли, че е кръстена на бабите си. Когато по средата на лятото я родих в тази същата болница, Олга идваше да я вижда.
Може би трябва да се молим в болниците да не свършват Олгите, които не се предават даже и когато вече нищо не може да се направи.
Светлана Комарова
Превод от руски език: Мария Момирова
Източник: takiedela.ru
