“Бог е станал човек, за да може човекът да стане Бог”. Така учат отците на Църквата. Но как човекът да стане човек?
Социалните мауглита
Описаният от Р. Киплинг герой, Маугли, е имал прототипи в Индия. Често се е случвало по онова време в индийската джунгла да попадат деца, откраднати от маймуни или вълци, като през 50-те години на миналия век английски и индийски учени наблюдавали случаи, в които животните не са изяли, а са отгледали и „възпитали“ отвлечените деца.
Такива деца не стават красавци от типа на Маугли. Те се превръщат в нещо неопределено. Чешат се с крак зад ухото, късат месото със зъби, вият към луната, и ако бъдат върнати в човешки жилища, тъгуват, линеят и умират. Без така и да се научат да говорят и да ядат с нож и вилица. Така е, защото са пропуснати някакви много важни етапи от тяхното умствено развитие и възпитание.
Най-важните етапи на възпитанието са вътреутробното развитие и първите няколко години от живота. Както е казвал Толстой, “между мен като тригодишен и като седемдесетгодишен има малка разлика; но между мен като тригодишен и като новороден разликата е огромна.”
Най-важните уроци се получават с майчиното мляко и много зависят от това, дали майката ще пее на приспиване например “Богородице, Дево, радвай се…” или “Аз ще бъда вместо, вместо, вместо нея твоята булка, честно…”; дали ще износи детето си с цигара в устата или ще се причастява веднъж в месеца. Всеки ден на вътреутробното развитие е като астрономическите периоди в строежа на земята, които наричаме геоложки ери. Изпуснатите въпроси на възпитанието в утробата и през първите години на живота се боя, че не могат да бъдат попълнени впоследствие. На двадесет и четири години аз няма да мога да науча това, което не съм научил до 12-13 годишна възраст; или ако го науча, ще е с титанични усилия и зле. Навиците, които не съм придобил до 14-15 годишна възраст по отношение на труда, търпението, физическата издръжливост, поносимостта към болка, на тридесет и повече години е късно да изграждам. Има необратими промени в човека, които пречат да бъдат наваксани някои неща, които не са свършени навреме.
Духовни параолимпийци
Говорим за обожението на човека; за това, че Църквата съществува, за да го доведе до Царството на Бога и още на земята да го направи син на Небето и гражданин на Небесното царство. За да живее човекът чрез благодатта, а не чрез природата си; да не бъде, както се казва в молитвата, “дете на тялото си, а дете на Твоето Царство”. Но ние сме натрупали толкова пропуски в гражданските, обществени и лични процеси на възпитание, че когато такъв инвалидизиран човек се замъчи да се обожва, той изцяло се разпада. Получава се мъчителна гледка, която наподобява параолимпийски игри, когато хора с един крак тласкат гюле, а слепи хора се състезават в бягане. Това е паметник на човешкото мъжество, но е много болезнено да се гледа. Нашият духовен живот прилича на параолимпийски състезания, защото ние изначално инвалидизирани се опитваме да вършим някакви подвизи.
Дохристиянските добродетели
Затова и преди упражняването в християнски добродетели трябва да се упражняваме в дохристиянските, с които е бил богат светът до Рождество Христово – еврейският свят, който съзнателно очаквал идването на Месия, и нееврейският, който не очаквал, но предчувствал.
Евреите се упражнявали да изпълняват Писанието и да пазят това, което Бог им е заповядал. Езичниците пък ценили други неща: смелостта на война, простотата на бита, мъдрите думи, умението да слушаш другите и да сдържаш гнева си (такива хора са били повече почитани, отколкото пълководците), да не робуваш на богатство и да понаяш превратностите на съдбата.
Трудолюбието например не е християнска, а общочовешка добродетел. Посещаването на болните не е само евангелско дело, а общочовешко. Евангелското в това действие е, че ти съзнателно чрез него вървиш към Христос, Който те учи да Го виждаш в болния човек. А ако не виждаш в болния Христос, но все пак отиваш при него защото е болен и се нуждае от твоята помощ, то и това е добродетел – общочовешка. И е най-простият начин да станеш човек – като отидеш при този, който страда, и по възможност облекчиш страданията му със средствата, които имаш под ръка или в сърцето си.
Някои историци считат, че първите седемстотин и повече години след основаването на Рим сред римляните не е имало нито един развод. Струва ми се, че за това пише и Честъртън. Защо Бог е дал на римляните да властват над света? Защото били по-добродетелни от останалите народи на земята. Били храбри на война, живеели просто, спели на земята и пиели чиста вода, не се боели да търпят, да страдат и да умират при опасност, били целомъдрени в брака, гнусели се от полови перверзии, които процъфтявали в целия Изток (персите, финикийците и дори гърците). Били естествено добродетелни.
Духовният егоизъм
На нас сега не ни достигат не просто християнски добродетели, но и изобщо човечност. Класическата литература ни е поставила горчива диагноза: в Русия е по-лесно да срещнеш светец, отколкото порядъчен човек. Светиите на Русия са много; негодниците също са достатъчно. Но ето че простите порядъчни хора не достигат; има непълнота в средното звено. Люшкането в крайности “ от дълбините си викам към Теб” (от бездната – на върха и от върха – в бездната) е разрушително за всекиго.
Както се пее в една стара песен “трябва да бъдем спокойни и упорити, за да получаваме понякога от живота редките телеграми на радостта”. Аз съм склонен да мисля, че тези “плюсове” и “минуси” в нашата душа, люшкането от полюс в полюс, са отсъствие именно на възпитание и липса на самодисциплина; просто душевна разслабеност. Първо да се доведеш до това, да те е срам да гледаш хората в очите, после да лееш сълзи със седмици, а пък после, като се умориш да лееш сълзи, отново да забъркаш същото… и отново да лееш сълзи. В такъв режим не трябва да се живее. Трябва да възпитаваш себе си в честност, акуратност, да изпълняваш това, което си обещал, трябва да се учиш да мислиш и за друг някой, освен за себе си; да не превръщаш християнския живот в тържество на егоизма – “преди мислех само за моите джобове, сега мисля само за моите грехове.”
Някои християни се отнасят към греховете си като кокошката към снесеното яйце. Това е тънък вид егоизъм, а не е духовен живот. Такъв човек не мисли за Христос, не мисли и за ближния, а мисли само за себе си и за своите добродетели – които принципно няма и не може да има при такова състояние на ума.
Резюме
Преди да поемем към сияйните висоти на християнските добродетели, необходимо е да се научим да се поздравяваме с хората на улицата. Преди да успеем да се откажем от пушенето, трябва да се научим да си хвърляме фаса в кошчето, не да го размазваме с подметка. Преди да се научим да казваме Иисусовата молитва с устата си и в ума си, трябва да се постараем да се изхрачваме в кърпа, а не върху ближния си.
Има духовен закон за нас – без малкото няма голямо. Човек трябва са изостри вниманието си, да се запаше, да се стегне и да се приготви да дълга и незабележима работа, като започне с най-простите неща. Тогава и ще застане на постепенния път към придобиване на смисъла и дълбочината на всичко останало.
Рецепта може да се намери тъкмо в една от латинските поговорки: научи се първо да вършиш това, което вече можеш – и ще ти се открие неизвестното.
Научи се например да слушаш хората. Изглежда нещо толкова просто, но се научи да не прекъсваш, да седиш и да изслушваш. Научи се да не разгласяваш чуждите тайни, да не се радваш за чуждите грехове… И така нататък; от малкото – към по-голямото… и току-виж – човек все пак успял да стигне донякъде преди да си отиде от този свят.
Автор: Протойерей Андрей Ткачов
Превод: Илиана Александрова
